В стъклената къща

В продължение на няколко дни аз действително обмислях тази възможност, започнах да гледам на фермата така, както никога досега — като източник на доход, като цел на съществуването ми; и когато огледах целия си досегашен живот, не намерих нищо, което да се противопостави на подобна житейска цел, което да я измести. Обаче това, което най-силно ме изненада, бе с каква готовност другите проявиха желание да ми сторят място сред тях, както и почтителното им отношение към мен сякаш те наистина бяха повярвали, че ще се нагърбя да управлявам активите на баща ми. Този незапомнен от мен досега израз на уважение към скромната ми личност може би бе свързан с желанието им да ме привлекат обратно към своя свят, защото те може би по-добре от мен знаеха, усещаха го някак си по-инстинктивно, че ще се завърна към работата си във фермата. В дъното на душата си аз вече знаех какво ще сторя — може би щях да остана тук за месец или да кажем най-много за година, за да се опитам да се приспособя към работата и печалбите от нея, но това не ми се виждаше утешителна перспектива за бъдещето ми. Естествено бе, че в резултат на тези колебания моето отчуждение към всичко тук още повече се усили.

Още веднъж се срещнах с г-н Нюланд, а после и със счетоводителя г-н Дирксен, мрачен и суров особняк, като всички менонити31.

— Тези проблеми могат да бъдат разрешени с по-внимателно планиране. Точно това бях обяснил на баща ви. Но вие знаете какви са по-старите емигранти. И моите роднини са като тях — те още действат така, както са свикнали от времето, когато са криели парите в чорапите си.

За всички членове на семейството бе уредена още една среща, на която бе планирано да бъдат изложени всичките възможни варианти. След още няколко срещи и много спорове стигнахме до споразумение, според което поне на хартия се предвиждаше разделяне на активите на компанията на още няколко дяла, но на практика всичко се сведе до това другите акционери през следващите десет години да ми изплащат сумите, изисквани за погасяването на заема при изкупуването на моя дял. От спестяванията на баща ми на мен ми се полагаха доста пари след изплащането на всички данъци и различни сметки, както и след погасяването на салдото по неговия отдавнашен заем. Това, което ми остана, бе определено като неприкосновена стойност. Всъщност не ставаше дума за много пари накуп, но нямах поводи да се оплаквам, тъй като щях да получавам щедри вноски през следващите десет години. Само че тези десет години щяха да бъдат като рана в живота ми, като някакво мое покаяние за всичко, което му дължах, което той и след смъртта си щеше да ми изплаща за сметка на онези години, когато беше живял с такова себеотдаване и беше посветен само на работата си.