В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
— Там можеш да ползваш телефона, ако искаш да позвъниш у дома си в Канада.
Чудех се, доколко е разумно да отклоня това предложение, понеже подозирах, че тогава той ще се почувства донякъде облекчен.
— Предполагам, че вероятно искаш само да останеш за малко сам.
— Да, точно така.
— Не съм сигурен дали няма да поискаш да говориш с някого в училището. Ако желаеш, мога да изчакам, след като заминеш.
— Добре.
Прекарах вечерта в самота. Трябваше да обиколя познатите си тук, за да се сбогувам с тях, да свърша всичко, което зрелите хора вършат при подобни обстоятелства или поне да поговоря с г-н Тсиката; обаче единственото, което се насилих да свърша, бе да не си позволя да притеснявам когото и да било, понеже исках около мен да остане само скованата тишина, докато успея да измисля какво после да предприема.
На сутринта Ричард дойде още преди разсъмване. Учениците вече започваха да се събуждат и да се надигат от леглата си; чувах далечните утринни звуци от спалните, сънените им гласове, глухото тътрене на толкова много нозе, докато излизаха да се окопитят навън пред сградата. Звездите на небето едва бяха започнали да избледняват сред утринния здрач; май трябваше да си тръгна тъй, както дойдох, от мрак в мрак, прокрадващ се като някакво морско създание под неспокойната повърхност на зараждащия се ден.
Трийсет и втора глава
Баща ми се беше удавил във водоема, в който се събираше водата за напояване. Никой нито веднъж не спомена думата „самоубийство“, но тази дума като че ли се спотайваше във всеки, зад всяко съболезнование, зад всяко мълчание. Мълчанието беше потискащо и се стелеше навред: в къщата, в залата на погребалния дом, сред дългата процесия от скърбящи опечалени, изчакващи подредени реда си пред затворения ковчег. Мълчание, което беше израз на няма и неловка сдържаност пред лицето на нашето унижение. До мен достигнаха само сухите факти от това, което се бе случило — един ден той просто изчезнал и чак след няколко дни Роко го открил във водоема.
Беше започнал да гради нова къща. Старите дървени оранжерии били съборени и там изкопали дълбок ров за мазето, след което започнали да градят приземния етаж и да наливат бетона за първата плоча. Той нито веднъж не бе споменал за новата къща в писмата си, ала очевидно бе замислил този строеж, бе заделил необходимите пари и си я бе представял в своето въображение. В жълтеникавата почва започнали да покълват първите плевели, когато работниците се заели с изкопите, а в края на изкопите видях натъркаляни дъските за кофража и каменните блокове за основите, изоставени да чакат възобновяването на градежа.
На погребението леля Тереза беше в черни дрехи. Стоеше безупречно изправена, стегната, строга, досущ като завинаги почернените вдовици от Вале дел Соле; сега тя бе тази, която трябваше да държи всичко под контрол, която трябва да се стреми да ни опази сплотени и достойни, беше хладно делова и сдържана, сякаш смъртта на баща ми бе само една от неговите по детински несдържани лудории. Всъщност най-сломен изглеждаше чичо Умберто, лицето му непрекъснато беше изкривено в скръбна гримаса, сякаш го мъчеше физическа болка, непресекваща и неумолима. Никога не го бях виждал такъв, толкова съсипан, като че ли едва сега виждаше баща ми. Донякъде дори заприлича на него, със същата неподправеност на чувствата, със същото унижение в очите.
И Рита бе там, сама. Видях я как излезе от църквата, докато ние се суетяхме около строяването на автомобилите за траурната процесия, та в залисията в първия миг не я познах, а после се сепнах. Бях поразен от внезапното й преображение в моите очи: от моя сестра в непозната млада жена. Облечена бе в сив костюм, елегантен и строг, с черни найлонови чорапи, спускащи се до леко повдигнатите й токчета. Косата й бе прибрана назад на кок и само няколко непокорни кичура висяха над веждите й като израз на девическо непокорство. Сега тя оживя пред разширените ми от учудване очи, за да разкрие забулената досега в писмата сложност на отношенията ни. На мен ми се стори като проява на недискретност.
— Толкова съжалявам за това, което се случи, и за всичко останало…
В гласа й все още се долавяше познатата колебливост; ала нещо се бе променило в нея, някаква част от старата почтителност бе изчезнала, а нейният пубертет сякаш се бе изпарил, за да отстъпи място на скритата досега отзад самоуверена и съзряла млада дама, с нейните толкова особени сини очи, в които се криеха безчет внушения и намеци за всички онези неща, за които аз нищо не знаех.