В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
— Може би трябва да ми се обадиш след два-три дни… — рече ми тя. — Ако искаш да си поговорим или нещо…
— Добре.
Но на следващия ден бях повален на легло от маларията, сякаш тялото ми още пазеше спомена за стопения някъде в далечината живот, който бях водил само преди броени дни. Коварната болест, която ме порази бързо и безмилостно, приличаше на внезапно пропадане в мрачна яма. Сякаш бе дебнела вътре в мен, свита като змия на кълбо, изчаквайки да настъпи този миг на слабост. Изпаднах в обезумяващ пристъп, за мен светът се превърна само в една невероятна болка, усещах движението на хората наоколо, но те ми се струваха така безформени, че не можех да ги разпозная. Не можех сили да събера, за да се пробудя от този кошмар; накрая потънах в дълбок сън, но мислите ми продължаваха да препускат, за да търсят, ала не решение, а въпрос или някакво уравнение, чийто отговор неизменно клонеше към нула. Безкрайната поредица от числа бавно се смаляваше в съзнанието ми, докато накрая се сведе до нищожен остатък. На сутринта треската ме отпусна от жестоката си хватка и умът ми започна постепенно да се прояснява. Тогава обаче симптомите отново се върнаха, разтреперих се от обзелия ме студ, след това внезапно затънах в непрогледния мрак на треската.
Така продължи много дни и напълно изгубих представа за всичко наоколо, знаех само за хода на болестта си, за моите острови на внезапно проясняване и после за спускането ми в мрака, за ужасната болка, за странното блуждаене на мислите ми. Имах чувството, че хората се бяха обърнали против мен, макар всеки път да изпитвах облекчение, очаквайки леля Тереза да ми носи храна, чисти дрехи, да бърше потта ми, толкова внимателно и загрижено, че чак не го заслужавах. Но малко след мига, в който излизаше от стаята ми, започваше да ме гризе опасението, че някак си съм изоставен на произвола на съдбата. На няколко пъти ме отвеждаха до болницата за инжекции. Когато попадах там, се чувствах обкръжен от приятелски настроени към мен лекари и сестри, но впоследствие, като си припомнях какво съм видял в болницата, ми се струваше, че долавям само преструвки, прикривани зад служебните усмивки, така че настроението ми отново помрачняваше.
Когато треската най-после отмина, изпаднах в странна еуфория, сякаш внезапно ме бяха извадили от мрак на заслепяващата дневна светлина. Това приятно усещане продължи около един ден, като съзнанието ми остана изпразнено от всякакви тревоги и само съзерцавах как светът около мен отново започва да се съвзема за живот и всичко наоколо придобиваше по-ясни очертания. Все едно че се пробуждах от дълбок, мъртвешки сън, след който да се чувствам спокоен, че ме е отминало това действително дълбоко страдание.
— Сестра ти се обади — каза ми леля Тереза.
За пръв път ми хрумна, че въобще бе възможно тя да позвъни у дома.
— И какво каза?
— Искаше само да разбере как си, това бе всичко. Казах й, че си болен.
Аз обаче не й се обадих, защото още ми се искаше да остана изолиран от света.
Вместо това започнах да разговарям с леля Тереза. Когато се събудих, тя бе отишла в кухнята и шеташе нещо около масата, после си наля кафе, дори ми се стори, че ме очаква да й правя компания, за да остане вярна на навика си да не сяда сама сутрин край кухненската маса.
— Знаеш го какъв беше, никога не видя щастие, нито успя да забрави какво се бе случило. Такъв си беше той.
Макар че неговата смърт някак си оставаше извън най-важното в нейния живот, тъй като леля Тереза оставаше встрани от драматичната му кончина, това, към което сега се стремеше, не беше да търси някакво изкупление, по-скоро да се опита да подреди всичко с оглед на неизбежните последици от смъртта на баща ми.
Разбра се, че е възникнал някакъв проблем с италианския клуб, за който той ми бе намекнал в писмото си. Оказа се дребнава история, свързана с амбициите на Дино Манчини, обвинил управителния комитет на клуба — в който членуваше и баща ми — в присвояване на клубните пари; а после, през май, майка му в Италия починала от сърдечен удар.
— Той никога, нито веднъж не се завърна там и не можеше да си прости заради това. Трудно бе за всички нас, но чичо ти поне отиде до Италия миналата година, макар че аз не съм стъпвала там, откакто дойдох тук, в Канада. На баща ти му се струваше, че да замине за Италия, ще е все едно да потегли за края на света.
— Но какво е искал да направи преди това? Все нещо трябва да е останало като знак за намеренията му.