![Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/8/0/direktivata-yansn-calibre-2-52-0-download.jpg)
Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0]
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Год: 777
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0]». Краткое содержание книги:
Лесно е за него да връчва дарове.
И вечно да живее, никога не би успял да разпилее всичко, което притежава, защото съкровищата на нибелунгите са под неговата власт.
„Песен за нибелунгите“, около 1200 година след Христа
— Ксин лой — каза войникът безмилостно.
Беше една от малкото виетнамски фрази, които Янсън разбираше: _Съжалявам за това._
Ксин лой. Съжалявам за това: беше война на празните приказки. Съжаляваме, че ви разрушихме селото, за да го спасим. Съжаляваме, че изгорихме с напалм семейството ви. Съжаляваме, че изтезавахме тези военнопленници. _Съжаляваме за това_ — фраза, подходяща за всякакви случаи. Фраза, в която никой не влагаше смисъл. Светът щеше да е много по-добро място, ако някой можеше да я произнесе, имайки точно това предвид.
Къде се намираше? Някаква планинска хижа ли? Увиха главата му с мръсен парцал, развързаха го и започнаха да го теглят надолу, не към дъното на езерото от съня му, а в тунел, изкопан под корените на дърветата. Дърпаха го, докато най-сетне той започна да лази, за да предпази плътта си от още наранявания. Тунелът се извиваше ту в една, ту в друга посока. Издигаше се нагоре и после слизаше надолу, пресичаше се с други тунели. Гласовете се чуваха отблизо, после отдалеч. Миришеше на катран и на керосин, носеше се воня на гнилоч и на нечисти мъже. Когато се намери сред симфонията от жуженето на насекомите в джунглата, което му подсказа, че са напуснали мрежата от тунели, го вързаха отново върху стол. Махнаха парцала от главата му и той пое дълбоко от влажния въздух. Въжето беше грубо, от тези, които използваха да привързват речните салове за бамбуковите докове, протриваше китките и глезените му. Дребни насекоми кръжаха над раните и драскотините, с които бе покрито тялото му. Фланелката и долните му гащи — това бе всичко, което му оставиха — бяха изпоцапани от мръсотията в тунелите.
Едрококалест мъж с очи, които изглеждаха съвсем мънички под очилата с телени рамки, се доближи до него.
— Къде… другите — попита Янсън.
— Членовете на твоя взвод на смъртта ли? Мъртви са. Само ти остана жив.
— Ти от Виетконг ли си?
— Не е правилен термин. Ние представляваме Централния комитет на Националния фронт за освобождение.
— Национален фронт за освобождение — повтори Янсън, а напуканите устни му пречеха да изговаря думите.
— Защо нямаш нашивки?
Янсън вдигна рамене, спечелвайки си моментално удар с бамбукова пръчка по гърба и врата.
— Може да съм ги загубил.
От двете страни на намръщения човек, който го разпитваше, стояха двама войници. Те имаха автомати АК-47 и по един патрондаш през гърдите. От коланите им висяха деветмилиметрови пистолети „Макаров“. Единият си беше закачил и боен нож, каквито носеха „тюлените“ от ВМС на САЩ. Петнайсетсантиметровото острие блестеше. Янсън позна знаците върху дръжката, беше неговият нож.
— Лъжеш! — извика онзи, който го разпитваше.
Очите му се насочиха към мъжа зад гърба на Янсън, който не го виждаше, но усещаше миризмата и топлината от тялото му дори през горещината на влажния въздух в джунглата. Болезнен удар се стовари върху Янсън. Досети се, че беше приклад на пушка.
Прониза го ужасна болка.
Трябваше да се съсредоточи не върху разпита, а върху нещо странично. През бамбуковите подпори на колибата забелязваше огромни плоски листа, от които капеше вода. Той беше листо. Каквото и да капне върху него, щеше да изтече като водна струя.
— Чуваме, че командосите ви не носят нашивки?
— Командоси? Бих искал — Янсън поклати глава. — Не. Изгубил съм ги. Паднах върху трънлив храст, докато търсех следата.
Виетнамецът изглеждаше раздразнен. Примъкна стола си по-близо до Янсън и се наведе. Потупа го по лявата ръка, а после по дясната.
— Можеш да избираш. Коя от двете?