Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0]

Американецът зад волана беше мъртъв. От главата му се стичаше тънка струйка кръв. Явно бяха разбрали, че планът им се е объркал, че слаботелесният е взет за заложник, и бяха решили да прибягнат до крайна мярка.

Останала без управление, колата се носеше напосоки по натоварената улица и всеки момент щеше да се забие в насрещното движение. Последва оглушителна какофония от клаксони и резки спирачки.

Трактор с ремарке, който надуваше свирката като параход, се размина на косъм с колата.

Ако колата продължеше напред по този начин, Джеси рискуваше сериозен сблъсък с автомобилите от насрещното движение. Ако се опиташе да се изкачи на шофьорското място и да овладее автомобила, щеше да получи куршум.

След няколко секунди колата забави ход, мина през кръстовището по четирите платна и се блъсна леко в паркиран автомобил. Джеси си отдъхна, когато усети как гърбът й се удря в задната седалка, тъй като това означаваше, че колата е спряла. Тя отвори вратата откъм страната на улицата и побягна по тротоара, смесвайки се с тълпата пешеходци.

Минаха петнайсет минути, преди да се убеди напълно, че са я изгубили. В същото време изискването за оцеляване беше прецакало възможността за разследване. Да, те я бяха загубили, но и обратното беше вярно, тя също ги бе загубила.

Срещнаха се отново в спартанската стая в хотел „Гриф“, който представляваше префасонирано работническо общежитие на улица „Бела Барток“.

Джеси носеше със себе си някакъв том, който бе отмъкнала по време на перипетиите си. Беше нещо в чест на Питър Новак. Текстът беше на унгарски, но това нямаше голямо значение, тъй като материалът в по-голямата си част беше снимков.

Янсън го разлисти.

— Изглежда, е за почитатели, готови да умрат за него — каза той. — Книга за Питър Новак по време на сутрешното кафе. Е, какво откри в архивите?

— Ударих на камък — отговори тя.

Погледна я внимателно и забеляза напрежението в очите й.

— Изплюй камъчето — подкани я той.

Запъвайки се, тя му разказа какво се бе случило. Стана им ясно, че чиновникът е подкупен от хората, които се опитваха да ги спрат, и че ги бе предупредил.

Слушаше я с растяща тревога, граничеща с гняв.

— Не трябваше да ходиш сама — скара й се Янсън, опитвайки се да запази спокойствие. — Среща като тази крие рискове и ти би трябвало да го знаеш. Не може да действаш на своя глава, Джеси. Твърде опасно е, по дяволите…

Янсън млъкна, мъчейки се да се овладее.

Джеси подръпна ухото си.

— Ехо ли чувам?

Янсън въздъхна.

— Спираме до тук.

— И така — каза тя след малко, — какво е Меса Гранде?

— Меса Гранде — повтори той и в главата му нахлуха образи, които никога нямаше да забрави.

_Меса Гранде:_ военният затвор със специален режим, разположен в източните планински райони на Калифорния. На хоризонта се белееха белите склонове на планината Сан Бернардино, на фона на която ниските тухлени постройки изглеждаха като джуджета. Затворникът беше облечен в тъмносини дрехи с кръг от бял плат, закачен с безопасна игла по средата на гърдите му. Специалният стол с леген, за да капе в него кръвта, и с окови, поставени свободно около врата му. Зад него струпани чували с пясък, за да приглушат гърмежите и да предотвратят рикоширането на куршумите. Пред Димаръст имаше стена, на около метър от него. Преграда с отвори зад дулата на пушките за шестимата членове на наказателния взвод. Той протестира най-много против нея. Димаръст настоя да бъде екзекутиран чрез разстрел и желанието му бе удовлетворено. Той поиска също да вижда лицата на екзекуторите си, но му отказаха.