Сакатият бог

„Ще те видя застанал до главния вход като статуя, властваща над самия камък. Нови бръчки на лицето ти, но онази извита усмивка още е там, сред посивялата вече брада. Подпрял си се на тоягата си и мога да надуша конете — като упоителната миризма на цвят във въздуха, и тази миризма ще ми подскаже, че съм се върнал у дома.“

„Виждам те как я оглеждаш, забелязваш ръста й, гъвкавата й увереност, дързостта в очите й. И ще се питаш дали тя ме е прекършила — не обратното — това можеш да видиш. Не обратното. Но тогава ще погледнеш в моите очи и усмивката ти ще стане още по-широка.“

„И ще отметнеш величествената си глава. И ще се разсмееш към небесата.“

„Ще е най-сладкият звук на света. Ще е гласът на нашата победа. На всички ни. Ти, аз, тя.“

„Татко, наистина ми липсваш.“

Мазолестата длан на Лостара намери неговата и той пое част от тежестта й, когато се облегна рамото му.

— Благословен да е Брис Бедикт — промълви тя.

Хенар кимна и отвърна:

— Подозирам сантиментална черта в командира си.

— Радвай се на това. Аз се радвам.

— Беше… неочаквано.

— Защо? Бих се за тебе, Хенар. Не за адюнктата. За теб. Той разбра…

— Не, ни най-малко, мила. Всичко… това. Където намерихме себе си. И как се намерихме един друг.

Тя се загледа нагоре към Странниците в нощното небе.

— Тъй че ни дава колкото време ни е останало. Не е толкова сантименталност, по-скоро… жалост. Ти имаш мрачна черта, Хенар — мисля, че предпочитам сантименталната на Брис. Може би ще се отърва от тебе и ще се върна при него.

— Ще трябва да се биеш с адюнктата за него, мисля.

— О, прав си, а не бих могла да направя това. Не бих го направила. Твърде много я харесвам. Е, изглежда, съм вързана за теб.

Той се усмихна. „Вързана. Ха.“

— Хенар.

— Да?

— Боя се, че няма да се върнем от това пътуване.

Той кимна. Не защото бе съгласен с нея, а защото знаеше, че се страхува.

— Ще умрем — каза тя. — Може би дори няма да успеем да прекосим тази пустиня.

— Има го този риск.

— Не е честно.

— Имах една слугиня някога, в селското ни имение. Цици като дини и големи очи…

— Какво?!

— Баща ми така казваше. Тъй че тя си остана с това, мм, паметно описание. Все едно, често ми разправяше приказки нощем. Дълги многословни приказки за герои. Изгубена любов, спечелена любов. Всеки край го правеше мил. За да направи сънищата ми едни и същи, разбираш ли?

— Точно каквото му трябва на едно дете.

— Предполагам. Но приказките не бяха за мен. Бяха за нея. Беше от брега и бе оставила зад себе си мъж, когото обичаше — това беше Ледер, не забравяй, и цялото им село бе затънало в живота на Длъжниците. Точно затова бе дошла да работи за семейството ни. Колкото до младия мъж, е, него го пратили по море. — Помълча малко, докато си спомняше, след което продължи: — Всяка нощ ми разказваше как иска да се обърне животът й — макар да не го разбирах тогава. Но истината беше, че искаше щастлив край. Искаше да вярва в него. За себе си и за всеки друг.