Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
„А аз? А моята болка? Ръцете й са грешните ръце, но прегръдката й все още е топла и силна. Рамото му е попило сълзите ми. Какво да направя?“
Тъй че се задържа назад, а другите я гледаха. И си шепнеха.
— Куражът я е оставил — промърмори Шелемаса.
Ханават въздъхна.
— Може би утре.
— Не знам какво мисли, че може да каже — отвърна по-младата жена. — За да го поправи това. Да го изгони, това трябва да направи.
Ханават я погледна.
— Значи това говорят всички, нали? Твърдият тон, твърдите думи. Най-често сечените монети, които харчим толкова щедро, са и най-малоценните.
Шелемаса се намръщи.
— Какво имаш предвид?
— Когато започнеш да съдиш, всичката боя на света не може да скрие грозотата на лицето ти. Злобата избива и изкривява всяка черта.
— Аз… съжалявам, Ханават. Мислех за теб…
— И си готова да вземеш онова, което си въобразяваш, че са чувствата ми, и да ми говориш за тях. Обявяваш се за воин на моята страна, в редицата, която стои твърдо, за да ми даде утеха — разбирам всичко това, Шелемаса. И все пак това, което чувам от теб — което виждам в очите на другите, — няма нищо общо с мен. Молила ли съм за съжаление? Молила ли съм за съюзници в тази скрита война? Има ли изобщо някаква война? Много си въобразяваш.
— Тя няма да говори с теб…
— А колко храбра щеше да си ти на мое място? Свекърът й я е съблазнил, взел я е в леглото си. Или тя него, едното или другото, без значение. Мислиш ли, че не познавам собствения си мъж? Трудно е да му се възпротивиш и в най-добри времена, а сега, когато е наранен и в нужда… никой тук, жена или мъж, не би могъл да устои на волята му. Но виждаш ли, всички вие сте в безопасност. От него. Свободни сте да хвърляте присъдата си върху единствената жена, която е в примката му. Не върху моя съпруг обаче — защото какво би могло да каже това за мен? Не ми говори за страни в това. Няма страни. Има просто хора. Всякакви хора и всеки прави каквото може, за да се измъкне.
— А ако това, което правят, наранява другите? Ханават, мъченица ли искаш да станеш? И за Джастара ли ще плачеш, която всеки ден се крие в прегръдките му?
— А, виждаш ли как те ужилих? Теб и жестоката ти присъда. Съпругът ми е в нужда. Джастара е неговата слабост. Всички тези неща са актове на егоизъм. Актове на избутване.
— Как можеш да кажеш това? Презирам това, което ти причиниха!
— И вкусът е сладък, нали? Чуй ме. Аз също съм вдовица вече. И майка, която е загубила децата си. Имам ли нужда от прегръдка? Откраднат миг любов? Трябва ли да изпитвам омраза към Гал и Джастара, че са намерили това, което аз не мога?
Шелемаса беше втрещена. Сълзи се стичаха по бялата боя на лицето й.
— Не е ли твоят съпруг, при когото трябва да търсиш това?
— Докато все още извръща лицето си от мен, не мога.
— Тогава той е страхливецът!
— Да погледне в очите ми означава да види всичко, което някога споделяхме и сега сме изгубили. Твърде непоносимо е, и не само за съпруга ми. Да, нося неговото дете, а ако не е негово, това само аз трябва да знам, в сърцето си, но никога да не го изричам. Засега имам това — имам каквото ми трябва, за да продължавам да се държа. А сега го има и Гал.
По-младата жена поклати глава.
— Значи си сама, майко. Той е взел вдовицата на сина ти. Това е непростимо.
— Не е, Шелемаса. Не е добре. Виждаш ли, Джастара не заслужава омразата ви. Не и тези погледи, тези шепоти зад гърба й. Не, вместо това, за да сте истински нейни сестри, трябва да идете при нея. Да я утешите. И когато направите това — когато всички го направите, — тогава и аз ще ида при нея, и ще я взема в прегръдката си.
Хенар Вигълф помнеше деня, в който бе получил първия си кон. Баща му, чието бедро бе натрошено пет години преди това и времето му за езда бе свършило, закуцука до него с тояжката към пасището. От дивите стада по високите планински плата бяха подбрали нов табун и сега двайсет и три великолепни животни обикаляха неспокойно зад стобора.
Слънцето се бе издигнало високо, свиваше сенките под краката му, а вятърът метеше надолу по склоновете, решеше високите треви топъл и изпълнен с упойващите миризми на ранна есен. Хенар беше деветгодишен.
— Ще ме види ли някой? — попита баща си. — Ще ме избере ли някой?
Високият конегледач от Блуроуз го погледна отгоре и тъмните му вежди се вдигнаха.