Пътуване към Изтока

От един танцов локал, покрай който минах, ме блъсна гореща и груба като парите на сурово месо буйна джазова музика. Спрях се за момент; този вид музика, колкото и силно да я ненавиждах и да се отвращавах от нея, винаги имаше за мен и някаква тайна прелест. Джазът ми беше противен, но и десет пъти по-приятен, отколкото цялата днешна академична музика; с веселата си сурова дивост той и у мен засягаше дълбоко света на инстинктите и излъчваше една естествена, неприкрита чувственост.

Останах един миг, поемайки мириса на кървавата крещяща музика, надушвах зло и сладострастно атмосферата на тези зали. Едната половина на тази музика, лиричната, беше сладникава, захаросана, по нея сълзеше сантименталност. Другата й половина беше груба, своеобразна и силна и все пак двата дяла наивно и мирно се съединяваха, даваха едно цяло. Това беше музика на залез, в Рим при последните императори трябва да е имало такава музика. Естествено в сравнение с Бах и Моцарт, с истинската музика, тя беше свинство. Но такова е цялото наше изкуство, цялото ни мислене, цялата наша привидна култура, когато се сравни с действителната култура. А тази музика имаше предимството на една голяма чистосърдечност, на някакъв непресторен негърски дух, който заслужава да бъде обичан; имаше и весело детинско настроение. Тя носи нещо от негъра и американеца, което при цялата си сила, на нас — европейците, изглежда момчешки свежо и детинско. Ще бъде ли Европа такава? На път ли е да стане? А ние, стари познавачи и почитатели на предишна Европа, на нявгашната истинска музика, на същинската поезия от миналото, бяхме ли просто някакво тъпо малцинство от объркани невротици, които утре ще бъдат забравени и подигравани? Не беше ли това, което ние наричаме „култура“; което наричаме дух, душа; което смятаме за красиво и свято, само един призрак, отдавна мъртъв и единствено от нас, шепа глупаци, считан още за истински и жив? А може би той никога не е бил истински и жив? Дали това, за което ние, глупавите, се мъчим отдавна, не бе вече само фантом?