Пътуване към Изтока

И сега аз минах покрай араукарията, именно покрай жилището на първия етаж на тази къща, което без съмнение е още по-безукорно, по-чисто и по-изметено от другите, защото тази малка площадка блести от свръхчовешка чистота — тя е един малък сияен храм на реда. На паркета, по който не смееш да стъпиш, са сложени две красиви поставки, а върху всяка саксия — в едната расте азалия, а в другата — сравнително едра араукария, — едно здраво, стройно, малко дърво със съвършен вид, при това чак и последната игличка на най-високата клонка е свежа и измита. Понякога, когато знам, че не ме наблюдават, използвам тези кътчета като храм — сядам на стъпалата срещу цветята, отдъхвам си за малко, скръствам ръце и гледам благоговейно към тази малка градинка на реда, чийто трогателен вид и самотна комичност някак странно завладяват душата ми. Предполагам, че зад тази площадка, така да се каже — в святата сянка на араукарията, — има един дом, изпълнен с блестящ махагон, и живот, наситен с благоприличие и здраве, където са привични ставането в зори, изпълняването на задълженията, умерено веселите семейни празници, неделното отиване на църква и ранното лягане.

С престорена бодрост бързах по влажния асфалт на уличките; светлините на лампите, сълзливо замъглени, проникваха през студено влажната дрезгавина и всмукваха отраженията, застинали по мократа земя. Спомних си моите забравени младежки години: как обичах такива мрачни мъждиви вечери в късна есен и зима; колко жадно и опиянено попивах настроението на самотност и тъга, когато при дъжд и буря, загърнат в палтото си, бродех до полунощ сред враждебната обезлистена природа, самотен още тогава, но изпълнен с дълбоко наслаждение и стихове, които после записвах на светлината на свещ, седнал на ръба на леглото в таванската ми стаичка. Сега това бе минало, чашата беше изпита и никога нямаше да се напълни. Бе ли ми жал? Не, не съжалявах. Нямаше нищо, за което да се съжалява, болно ми беше само за мига и за деня, за всички тези неброени часове и дни, които изгубих, които само изстрадах, без да са ми донесли нито дар, нито потрес. Но, слава Богу, има и изключения — от време на време, макар и рядко, идват и други часове. Те носят сътресение, дарове, рушат стени и връщат мен, заблудения, отново към живото сърце на света. Тъжен и ведно с това дълбоко развълнуван, аз се опитвам да си спомня последните такива преживявания. Беше по време на един концерт. Свиреха чудесна старинна музика. И тогава, между два такта, при едно „пиано“, изпълнено от дървени духови инструменти, внезапно почувствах, че за мен отново се отварят дверите към отвъдното, аз облетях небето, видях Бог, зает с делата си, изпитах болка и вече срещу нищо на този свят не се съпротивявах, от нищо на света не се страхувах, одобрявах всичко и на всичко отдавах сърцето си. Това не трая дълго, може би петнадесетина минути, но същото усещане се върна в съня ми още през нощта и оттогава през всички пусти дни навремени проблясва тайнствено. Понякога го виждам ясно за мигове да преминава през моя живот, като златна божествена диря, но почти винаги посипана с много нечистотия и прах; после грейва отново в златни искри — изглежда, че никога няма да се изгуби, а всъщност бързо пак потъва дълбоко. Веднъж то се яви нощем. Лежейки буден, неочаквано заредих на глас стихове — стихове премного красиви и удивителни, че да бих дръзнал и помислил да ги запиша, — които на утрото вече не помнех и все пак те лежаха стаени в мене, както тежка ядка в стара попукана черупка. Друг път тази следа проблесна при четене на някакъв поет, при размисъл над една идея на Декарт, на Паскал; един ден тя запламтя наново и поведе златна диря далече в небето, тъкмо когато бях с любимата си. Ех, трудно е да намериш тази божествена диря сред живота, който ние водим; сред това толкова самодоволно, крайно бюргерско, бездушно време; при вида на тази архитектура, тези сделки, политика, хора! Как да не бъда степен вълк и жалък отшелник сред един свят, в който не споделям никоя от неговите цели, когато никоя от радостите му не ме вълнува! Аз не мога да издържа дълго ни в театър, ни в кино, едва мога да прочета някой вестник, рядко модерна книга; не съм в състояние да разбера що за удоволствие и радости търсят хората в претъпканите влакове и хотели; в препълнените кафенета, при похотлива знойна и натрапчива музика; в баровете и вариететата на красивите луксозни градове; по световните изложения и крайбрежни булеварди; на сказките за любознателни и на големите спортни стадиони — всички тези радости, за които стотици други се мъчат и блъскат, за мен биха били достъпни и постижими, но не ги разбирам, не ги споделям. И напротив, каквото ми се случва и преживявам в моите редки часове на радост и за мене е удоволствие, екстаз и възвисеност, светът познава, търси и обича най-вече в поезията, а в живота го намира за налудничаво. А всъщност, ако светът има право, ако музиката в кафенетата, масовите развлечения и тези американизирани, задоволяващи се с толкова малко хора имат право, то значи аз не съм прав. Тогава съм луд. Действително съм степен вълк, както често се наричам сам — едно животно, заблудено в чужд и непонятен нему свят, което вече не може да си намери родина, удоволствие и храна.