Пътуване към Изтока

Който обаче мисли, че познава Степния вълк и може да си представи неговия несретен разбит живот, все пак ще изпадне в заблуда — той далече не знае всичко; не знае (както никое правило не е без изключение и както при дадени обстоятелства един-единствен грешник може да е Богу по-мил, отколкото деветдесет и девет праведници), че и при Хари имаше изключения и щастливи мигове, че веднъж човекът, втори път вълкът в него също можеха да дишат ведно и несмущавани, да мислят и чувстват дори — и двамата; навремени, в много редки часове, сключваха мир и живееха във взаимна любов, и то не просто докато единият спеше, другият бодърстваше, а двамата се подкрепяха взаимно и всеки удвояваше силата на другия. И в живота на този човек (както навред по света) понякога всичко привично, всекидневно, познато и правилно изглежда просто имаше за цел да си даде един мигновен отдих, за да секне и направи място на необикновеното, на чудното, на милостта. Но дали тези бързолетни, редки, щастливи часове се смекчаваха и уравновесяваха със злата участ на Степния вълк, тъй че щастието и мъката в края на краищата да спрат везната, или може би дори краткото, но голямо щастие на ония мигове попиваше цялото страдание и даваше свръх това още нещо ново, е друг въпрос, над който, ако желаят, бездейните хора биха могли да помъдруват. И Степния вълк често размишляваше за това в своите празни и безплодни дни.

Тук следва да се каже още нещо. Съществуват сравнително много хора, които приличат на Хари. Мнозина от хората на изкуството спадат тъкмо към този тип. Те всички имат две души, две същества в себе си, в тях божественото и демоничното, майчина и бащина кръв, способност за щастие и способност за страдание са също така враждебни и объркани, живеят редом и едно в друго, както вълкът и човекът в душата на Хари. И тези хора, чийто живот е много неспокоен, понякога в редките си щастливи мигове така познават силното и неизразимо красивото, пяната на моментното щастие кипи тъй високо и ослепително над морето от страдание, че това щастие, за кратко проблеснало в сиянието си, докосва и другите и ги очарова. Така възникват като скъпоценна бързолетна пяна на щастието над морето от страдание всички ония художествени творби, в които един-единствен страдащ човек за час се издига така високо над собствената си съдба, че неговото щастие излъчва звездна светлина, и на всички, които го виждат, то изглежда вечно и като тяхна собствена мечта за щастие. Всички тези хора (нека делата и творбите им се наричат както и да е) всъщност нямат никакъв живот — това значи, че техният живот не е съществование, няма облик, те не са герои или творци, или мислители, както другите: съдии, лекари, обущари или учители, а животът им е едно вечно мъчително вълнение и прибой, той е нещастен и болезнено разкъсан, ужасен и безсмислен, щом не си готов да видиш смисъла му тъкмо в онези редки преживявания, дела, мисли и творби, които засияват над хаоса на едно такова битие. У хората от този тип се е родила опасната и ужасна мисъл, че целият човешки живот е може би само една зла измама, едно буйно и неспособно недоносче на прамайката, един див и страховито погрешен опит на природата. Сред тях обаче е възникнала и другата мисъл, че човекът навярно е не само полуразумно животно, а и дете на боговете, отредено за безсмъртие.