Първото семейство
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Шон Кинг и Мишел Максуел #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Първото семейство». Краткое содержание книги:
След като приключиха срещата с адвоката и представителите на предприемача, те се отправиха към наетата кола, но ги спря глас:
— Здравейте…
Обърнаха се и видяха мъж с кафява кожа, дълга до раменете бяла коса, широкопола сламена шапка и сбръчкано лице. Стоеше близо до мястото, където някога беше верандата на къщата.
— Здравей — отговори Шон.
Отидоха при него.
— Ти ли си Фред? — попита Мишел.
Фред кимна и пристъпи към тях.
— Аз съм Мишел, а това е партньорът ми Шон.
Ръкуваха се и се загледаха в мястото на някогашната къща.
— Познавахте ли Сам? — попита Фред.
— Малко. Предполагам, че и ти си го познавал?
— Беше добър човек. Носеше ми цигари и „Джим Бийм“. Ще ми липсва. Всички те ще ми липсват. Останах единствено аз, след като Гейбриъл вече не живее тук. При мен бяха дошли двама индианци, но си тръгнаха.
— Коасати ли? — попита Мишел.
— Да. Загубеното племе. Откъде знаеш за тях?
— Хрумна ми.
— Чух, че имотът се продава. Вие участвате ли в това? Видях, че се срещнахте с някакви хора.
— Така е. Гейбриъл обаче ни каза за теб, така че има условие да има място за теб и за фургона ти.
Фред се усмихна мрачно.
— Съмнявам се, че ще има някакво значение.
— Защо?
Фред се закашля.
— Докторът каза, че ми остават само още няколко месеца. Белите дробове.
— Съжалявам — каза Шон.
— Няма за какво. Аз съм стар. И бездруго трябва да умра. — Той сложи малката си длан върху ръкава на Мишел. — Искате ли да дойдете в караваната ми да пийнете бира? Близо е. А и в караваната ми никога не е влизала толкова красива млада жена.
Мишел се усмихна.
— Може ли едно момиче да откаже такава покана?
Седнаха в малката каравана, отвориха си по бутилка бира, а Фред започна да им разказва истории за Сам, Гейбриъл и живота в „Атли“.
— Винаги съм знаел, че Сам е нещастен. Криеше го, не искаше да го показва, но аз го знаех.
Шон отпи глътка бира и кимна.
— Мисля, че си прав.
— Сам много уважаваше нашата култура. Непрекъснато ме разпитваше за нея. За символите и ритуалите ни.
Шон стана.
— Фред, на ръката на Сам видях един символ.
Шон го нарисува в прахта върху паянтовата маса.
— Четири линии. Една дълга, пресечена от две перпендикулярни, дълги в двата края, и една перпендикулярна къса, в средата.
Фред кимна още преди да е свършил.
— Аз му казах за това. В нашата култура този знак означава духовна защита. Лявата линия означава „жена“. Дясната линия означава „мъж“. Дългата линия между тях означава „невинни деца“.
— А какъв е смисълът на цялото? — попита Шон.
— Смисълът е, че родителите трябва винаги да защитават децата си.
Шон погледна Мишел.
— Благодаря ти, Фред. Това изяснява нещата.
По обратния път към летището Мишел попита:
— Как така хора като Дан и Джейн Фокс успяват да стигнат толкова далеч?
— Тя е силна и безкомпромисна и е готова на всичко. Той има таланта да се харесва на хората. Истински народен човек.
— Само това ли е необходимо? Бог да ни е на помощ!
— Има си цена, разбира се.
— Така ли? — попита тя скептично.
— Знаеш, че един ден всичко може да рухне.
— Тази цена не ми се вижда достатъчна, съжалявам.
— Повярвай ми, оставката от президентския пост е само началото. Чакат ги поне две десетилетия даване на показания и съдебни дела. И ще са големи късметлии, ако отърват затвора.
— Да се надяваме, че не са чак такива късметлии.
Продължиха още няколко километра и тогава Шон се обърна назад и извади нещо от чантата си. Мишел, която шофираше, погледна към него.
— Какво е това?
— Папката, която хвърли в контейнера за боклук вечерта, когато влезе в кабинета на Хорейшо Барне.
— Какво? Защо?
— Свих зад ъгъла навреме, за да видя, че я хвърляш. Извадих я и я изсуших. Не съм я чел, Мишел. Не бих го направил. Мисля си обаче, че ще искаш да я запазиш.
Мишел погледна листовете.
— Благодаря, но не ми е нужна. С баща ми вече оправихме нещата.
— Значи знаеш какво има вътре?
— Знам достатъчно, Шон.