Дяволската колония

Това не беше истинската опасност.

Дръпна се от Каи, след като гърмежът утихна и ослепителната светлина се смени с мрак. Примигна, за да възстанови зрението си.

Каи се надигна и седна.

— Ашанда…

Жената беше клюмнала в цепнатината, но все още дишаше.

— Помогнете й, моля ви… — простена Рафаел.

Пейнтър прескочи Каи, която все още беше вързана за Ашанда, хвана едрата африканка, внимателно я измъкна от цепнатината и я положи на пода, облегната на стената на тунела до Рафаел.

Върна се и се загледа към пещерата. Чин също се върна и насочи лъча на фенера назад.

Светлината не успя да разкъса мрака. Цялата кухина бе изпълнена с черна мъгла — прах, пушек и нещо, което изобщо не би трябвало да съществува на този свят. Наногнездото. Когато част от прахта се уталожи, Пейнтър забеляза в дъното по-дълбока сянка — огромния древен храм. Но вместо да започне да се вижда по-ясно с разсейването на мъглата, тъмната сянка избледняваше и изчезваше, сякаш беше илюзия.

Глух стон го накара да се обърне към тунела.

Клепачите на Ашанда трепнаха, главата й се люшна настрани. Жената идваше в съзнание.

— Искаше да ни защити — каза Каи.

Пейнтър подозираше, че защитата е била предназначена най-вече за Рафаел — но може и да не беше така. В крайна сметка всички бяха облагодетелствани.

— Наистина ни защити — съгласи се Пейнтър.

Гледаше как дрехата й от страната, изложена пряко на взрива, започва да губи цвят и да се разпада на прах. Тъмната кожа под нея стана на петънца, сякаш поръсена с фин тебешир — а после точиците станаха по-големи и започнаха да кървят.

Беше замърсена, може би от наноботовете на Чин или от някакъв друг разяждащ процес. И беше използвала тялото си като щит, за да не позволи частиците да стигнат до тях.

Но този тунел нямаше да бъде безопасен още дълго.

Тясната цепнатина в края му започна да се разпада, скалата се превръщаше в пясък и се ронеше.

— Става много по-бързо, отколкото в Юта — каза Чин. — Наногнездо с такива размери ще се разраства в геометрична прогресия.

Пейнтър посочи нагоре по тунела.

— Вземи Ковалски. Знаеш какво трябва да се направи.

— Да, сър. — Въпреки това Чин продължаваше да гледа с копнеж и ужас едновременно как процесът се разпълзява, поглъщайки материята. Накрая се обърна и забърза нагоре, като подбра и останалите.

Джордан отказа да тръгне. Промуши се под ръката на геолога и се върна надолу.

— Добре ли си? — попита Каи.

Тя вдигна ръката с веригата.

Пейнтър се обърна към Рафаел.

— Дайте ни кода за белезниците.

Французинът обаче не откъсваше очи от Ашанда. Тя бе успяла да дойде донякъде в съзнание и го гледаше, опряла глава на стената. Дишаше плитко и бързо от болка. Кръв течеше по замърсената й част; там вече нямаше кожа, виждаха се оголени мускули.