Вековен дъжд [bg]

— Какво?

— Изглеждаш замислен.

Той осъзна, че навярно бе прекарал в мръщене до прозореца по-голямата част от последните пет минути. От другата страна на „Курфюрстендам“ група работници тъкмо монтираха висок монумент от пресована стомана, величаещ първото покоряване на Еверест. Младият руски авиатор бе изобразен, застанал победоносно на върха, размахал облечената си в ръкавица ръка в нещо като радостен поздрав по посока на преминаващ самолет или в подигравателно предизвикателство към един надмогнат и безполезен Бог.

— Просто си припомнях старите дни — отговори той.

Оже седеше на леглото и прелистваше телефонния указател. Беше свалила обувките си и обутите й в дълги чорапи крака бяха кръстосани.

— Времето, когато си идвал тук и преди?

— Предполагам.

— Съжалявам, ако заради мен нещата между теб и… — Тя замълча, за да запише един телефонен номер, използвайки рекламния бележник от хотелската стая.

— Грета — каза той, преди тя да е успяла да произнесе името. — И не, не е заради теб. Сигурен съм, че е наясно със ситуацията.

Оже вдигна очи, задържайки пръст в средата на страницата. Смучеше кичур от косата си, сякаш това й помагаше да се съсредоточи.

— И тя е?

— Двамата с теб сме тук по работа. И ти дори не искаше да те придружа. Нищо повече.

— Да не би да ревнува?

— Да ревнува? Защо й е да ревнува?

— Именно. Няма нито една разумна причина.

— Двамата с теб сме възрастни хора с общи интереси в Берлин…

— И икономисваме от хотелската сметка, като наемаме обща стая.

— Точно. — Флойд се усмихна. — И след като изяснихме това…

— Да. Какво облекчение. — Тя отново сведе поглед към указателя, като навлажни пръста си, за да обърне тънката като салфетка страница.

— Трябваше да отседнем в друг хотел — обади се Флойд.

— Какво?

— Нищо. — Той отново се обърна към леглото, задържайки вниманието си върху прасците на Оже под дългите чорапи. Не бяха най-дългите женски крака, които някога бе виждал, нито най-добре оформените, но бяха далеч от най-лошото.