Вековен дъжд [bg]

Оже беше сама на „Шанз-Елизе“ и крачеше по широкия паваж, поръбен от линиите на дърветата, заобиколена от блъскащата се тълпа. Спомняше си, че е прекарала известно време във влака заедно с Флойд, ала онова разследване не ги бе отвело доникъде. Когато пристигнаха в Берлин, намериха града покрит с лед и населен единствено от крякащи племена неопитомени машини. Пътуването им бе загуба на време: как изобщо бе успяла да забрави този критичен детайл? Сега беше обратно в Париж, самотна и малко натъжена въпреки жизнерадостното настроение на останалите пешеходци. Беше средата на утринта и всички бяха натоварени с покупки, хранителни продукти и ярки букети от цветя. Накъдето и да се обърнеше, виждаше пищни цветове, от дрехите и вещите на парижани до преливащите от стока витрини на магазините и дърветата, отрупани с приличащи на скъпоценности плодове. Покрай нея минаваха коли и автобуси, искрящи от хром и злато. Дори конете блестяха, сякаш изпълнени с някаква мека вътрешна светлина. Над вълните от глави на пешеходци се издигаше Триумфалната арка, обсипана с вимпели в хиляди пастелни цветове. Оже нямаше представа защо е тръгнала към нея, нито какво ще прави там, когато пристигне. Достатъчно беше, че потокът от мъже и жени я увличаше със себе си и я отнасяше с приливната си вълна. Навсякъде около нея двойки и групи от приятели се смееха и правеха планове за по-късно през деня. Усещаше как веселието им лека-полека започваше да подобрява и собственото й настроение.