Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
— Жив и здрав е! — обадил се Настрадин Ходжа. — Жив и здрав е като нас двамата. Той сега е станал чудотворец; от нямане какво да прави се хванал с разни дребни чудеса. А защо Агабег не си намери друг пазач?
— На тукашните хора няма доверие, а отвънка идват рядко, само пътем…
— Той идва ли в чайханата?
— По пладне непременно ще мине — ще пие чай и ще поиграе шах с моя побащим. Той обича шаха, но освен моя побащим, в селото няма кой да му се опре.
— Сега има.
— Ти играеш ли шах?
— И шах играя, и други интересни игри; например „Паяк и стършел“.
— Тая игра не съм я чувал.
— Ще я чуеш, ще я видиш.
Започнала дневната жега, слънчевите лъчи падали отвесни от небето и сякаш се внизвали в земята. За работа по полето, край грънчарската пещ и в димните ковачници не можело и да се мисли. Чоракци — и земеделци и занаятчии — взели да се точат отвсякъде към чайханата. Влизали, здрависвали се със стопанина Сафар, сетне поздравявали Настрадин Ходжа. „Мир вам, почтени труженици отвръщал Настрадин Ходжа, — аллах да благослови заслужената ви почивка!“ И добавял по нещо за всекиго: на земеделеца пожелавал берекет, на грънчаря — красиво и равномерно изпичане, на мелничаря — ситно и меко мливо, на пастира — добър приплод в стадата. От първата минута — по ръцете, по изгорялото лице, по петната на халатите — той познавал отгде иде човекът — от нивата ли, от грънчарската пещ ли, от ковачницата или от дъбилното корито.
Саид отишъл но някаква работа. Гостите обслужвал Сафар — дребно сухо старче, облечено много бедно, защото чайханата едва му носела две, рядко три танга на ден. Сегиз-тогиз старецът поглеждал към празното Саидово място край казаните и тогава по набръчканото му лице минавала сянка: той знаел за любовта на своя храненик и страдал за него.
Като подавал чайника на Настрадин Ходжа, Сафар му рекъл тихо:
— Пътниче, защо залъгващ, моя Саид с разни несбъдни мечти? По-добре му дай акъл да убие любовта в младото си сърце.
— Че защо да я убива? — учудил се Настрадин Ходжа. — Нека да расте и да дава плодове.
— Но ако тия плодове са горчиви и носят нетърпима скръб?
— Само при неопитните градинари, почтени старче, само при тях!
Сафар искал нещо да му възрази, но изведнъж рипнал, затичал, засуетил се, ту хващал метлата, ту кърпата, ту шахматната дъска.
Гостите наставали, взели да поглеждат към пътя и да се разотиват.
Настрадин Ходжа също погледнал към пътя и сърцето му заподскачало: към чайханата, е шкембето напред, идел Агабег.
Последния гостенин, най-туткавия, Сафар изпроводил през задната врата. Настрадин Ходжовия чайник преместил в далечния ъгъл: пътник е, няма къде да иде, нека остане.
Агабег влязъл и изведнъж сякаш напълнил цялата чайхана с телесата си. Той влязъл като повелител, отвърнал, колкото да не е без хич, на раболепния поклон на Сафар, а Настрадин Ходжа дори не забелязал. Походката и осанката, малките му джуркави очички, скрити дълбоко под ниско месесто чело и стаили в себе си тъмни, мрачни чувства, тежката черна брада, пръстенът с печат на пръста — всичко това подсказвало на Настрадин Ходжа извода: „Бил е началник не от висшите, ама не и от дребните… Имал е свой печат — или е бил съдия, или бирник. Живее в затънтено село, не може да се върне на служба; има някакъв грях и, изглежда, немалък. Тук не му стигат почестите и раболепието на низшите, а няма и по-горен, пред който да може разтреперан да се кланя — ето кое му е най-големият дерт, най-голямата му тайна мъка.“
Добре че Агабег бил от голямото доброутро; сега Настрадин Ходжа бил спокоен за своята съвест: тя нямало да застане между меча му и главата на наказания, както често се случвало, когато противници му били търговци или разни знахари, звездобройци и гадатели. В тях понякога, и то доста често, той виждал известни душевни достойнства, включително добрина и зачатъци на съвест — и тогава неговият меч не ги пронизвал до смърт, стигало му само да ги пообръсне: колкото до началствените лица, с тях бил безмилостен.
В това време Агабег тежко се отпуснал на възглавницата, плъзнал по Настрадин Ходжа бегъл поглед като по нищожна муха, след това с пъшкане и пухтене си налял чай.
Сафар донесъл шахматната дъска, седнал срещу него. Играта започнала.
От мястото си Настрадин Ходжа добре виждал цялата дъска, можел да следи играта и да вниква във всичките й подробности.
Характерът на двамата играчи се отразявал на дъската като в огледало. Сафар играел унизено, плахо, хващал ту една, ту друга фигура, повдигал я нерешително, помислял и пак я оставял, най-сетне сякаш се хвърлял в студен вир — правел някакъв необясним ход в своя вреда. Най-много се страхувал да не загуби нещо, пешка или фигура, затова бягал от ударите, криел се по цялата дъска като мишка в хамбар. И много ясно — все губел.