Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
— Остана последният въпрос: не се ли поддава сърцето ти на пристъпите на глупаво милосърдие към другите хора?
„Спомнил си е за стареца, дето пази гробницата на Турахон“ — сетил се Настрадин Ходжа и отвърнал:
— Цялата жалост на сърцето си харча само за себе си; за другите не остава нищо.
— Умна приказка! А сега се приготви да чуеш нещо чудно, което ще те накара да затрепериш от радост: видя ли тукашното езеро и знаеш ли кой му е стопанинът?
— Езерото видях, но чие е — не знам!
— Аз съм му стопанинът. Ти търсиш под залог място, където да се препитаваш: какво ще кажеш, ако станеш пазач на езерото?
Най-после те прозвучали — единствените думи, които Настрадин Ходжа искал да чуе! „Пазач на езерото“ — ударило като гръм в ушите на Сафар. „Пазач на езерото“ — повторила гургулицата под стрехата. „Пазач на езерото“ — отвърнал пъдпъдъкът от кафеза. „Пазач на езерото“ — засъскал, зашумял казанът, обвит в пара. „Пазач на езерото“ — подхванал вятърът, „Пазач на езерото“ — зашушукали дърветата…
След десет минути всички жители на селото, мало и голямо, научили новината. „Пазач на езерото“ — чувало се отвсякъде — по нивите, из малките спретнати дворчета; говорели мъжете, одумвали жените, чуруликали дечурлигата……
Когато Настрадин Ходжа и Агабег тръгнали към езерото, всички срещнати им правели дълбоки раболепни теманета и със страхливо любопитство оглеждали новия пазач, а той, суров, надменен и надут, дори не забелязвал техните поклони.
След като те си тръгнали, старият Сафар не стоял дълго сам в чайханата, отвсякъде дотърчали чоракци и веднага затрупали стареца с много въпроси: какво са си приказвали Агабег и новият пазач, как са се пазарили, каква ще му бъде надницата? Миндерите в чайханата трещели, чайниците, закачени над огнището, се люлеели и дрънчали, от тавана се сипел прахоляк.
— Ще ми съборите чайханата бе! — развикал се Сафар. — Които са повече, да слязат от миндера! Да слязат, инак няма да разправям.
Които били повече, слезли, отстъпили място на десетина най-почтени старци. Сафар почнал да разправя. Няма смисъл да повтаряме неговия разказ за събития, които вече знаем.
Завършил зловещо:
— Досега с един се чудехме къде да се дяваме, а какво ли ни чака сега, когато станаха двамина?
Отговорът бил мълчание и тежки въздишки. Пред всички събрани изплувал неясният, но страшен призрак на близка и неминуема беда.
А Сафар, отпуснал побелялата си глава, многострадално и гръмко се наслаждавал на страха си и пророкувал:
— Големи работи има да стават — много големи! Не е на добро всичко това… Ох, не е на добро!
Й като приглушено ехо някой му отвърнал: — Не е на добро!…
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Агабег завел Настрадин Ходжа при отливника; там имало голям дървен улей със савак, който преграждал водата.
— Гледай! — рекъл Агабег и му показал почернелия от времето, обрасъл в мъх савак, плътно стегнат между две брястови греди с надлъжни жлебове, по които савакът да се вдига и спуска. — Ще вардиш това и за никого никога няма да го вдигаш без мое знание.
Над улея имало повдигащ вител с ръждив синджир; под него, прекаран през дебели халки, висял огромен меден катинар, над него през цепката цъцрела тънка светла струйка и по мъхестите дъски се ронели бързи капки. „Савакът на сълзите“ — си казал Настрадин Ходжа, замислен над тежката орисия на чоракци:
— Никому да не даваш на вересия, ако ще да е за половин танга! — наставлявал Агабег новия пазач. — Ето ти ключа, от катинара, не го дръж на открито: някой хитрец може да запомни нарезите и да направи втори ключ.
Настрадин Ходжа пуснал ключа в джоба си, след това върнал на Агабег спечелената кесия.
— Нека това бъде моят залог.
Досами, брега на могилата имало глинена колиба с врата към езерото.
— Ей там ще живееш — рекъл Агабег. — Всяка нощ трябва да идваш да проверяваш дали катинарът на савака е здрав. Разбра ли, запомни ли?
— Разбрах и запомних, чорбаджи.
Така завършило неговото назначаване за пазач на езерото.
Агабег си тръгнал, скрил усмивката в брадата си, а в пояса кесията си, радостен, че можал така майсторски да улови за крайчеца на опашката своите седемстотин и петдесет танга. „Месец, месец и половина и ще го изгоня по някакъв повод, а залогът ще остане у мене — за какъв дявол ми е пазач, щом досега карах без него с помощта на толкова сигурен, толкова здрав катинар? — размишлявал Агабег. — Нали си върнах парите — това е най-важното!“