Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Те се разделили. Момъкът изпратил своя спасител с продължителен и премрежен поглед, след това приседнал на дънера и се замислил. Лъчите на ниското слънце отстрани осветявали лицето му с високо чисто чело, прав нос, твърди очертания на устните и брадичката; той тихо се усмихвал на мислите си: отчаянието напуснало душата му, той принадлежал на живота, върху пламенното му сърце се отпечатал — и сега вече завинаги — благородният образ на Настрадин Ходжа.
През нощта в малката чайхана, пред гаснещото огнище, те продължили разговора, си. Сафар, вторият баща на Саид (по-справедливо ще е Да го считаме за първи, защото той му станал баща от добро сърце, а не по сляп природен закон), мирно хъркал под одеялото, почивал си след трудовия ден; в чайханата нямало никого друг — говорели свободно. Дълбоко в огнището още дишала жива златиста жарава, преливала цялата в летящи искрици, а въглените по краищата вече били хванали пепел и изстивайки, тихо попуквали. Късната луна току-що била изгряла, след нея полъхнал вятър, от него по стройната топола от ниското чак до върха се издигала потрепваща мътносребриста струя. На далечния хълм горял самотен овчарски огън и трептял като голяма червена искра, като паднала звезда, която догаря на земята.
— Който загуби мъжество — губи живота си. Човек трябва да вярва в късмета си, момко. Покойният Настрадин Ходжа често казваше…
— Мигар той е умрял?
— За жалост — умрял. Багдадският халиф ли му одрал кожата, бухарският емир ли го удавил — така чух в Коканд.
— Може пък да не е вярно?
— Знам ли! Може и да не е… Та в ония години, когато се срещах с него, той обичаше да повтаря: „След мразовитата зима винаги идва слънчева Пролет: само този закон трябва да се помни в живота, а обратният — по-добре да се забрави.“ Но, изглежда, аз си приказвам за тоя, що духа — Настрадин Ходжа проницателно изгледал Саид. — Ти се въртиш, сякаш някой те боде с шило отдолу! Късна нощ е, за къде си се разбързал?
Отговорът бил толкова тих, че Настрадин Ходжа можал да разбере по устните само една дума — Зулфия.
— Прости ми, благородни момко! — възкликнал той. — Аз наистина съм остарял и изкуфял, та ти дотягам с глупашката си мъдрост. Зулфия — ето ти най-висшата мъдрост! Тичай по-скоро! Повярвай ми: всички учени книги на света не струват и една-едничка дума от ония, които ще чуеш нощес в лунната градина!
Всяка възраст си има своята мъдрост, за четирийсет и пет годишния тя се заключава и в това да не си ляга с празен стомах. Като изпратил Саид, Настрадин Ходжа хапнал набързо от сухото сиренце и от коравата питка, които носел за из път, и взел да се приготвя за лягане. Когато вече заспивал, той пак се сетил за двамата влюбени и от все сърце им пожелал щастлива среща в градината.
— Да бягаме, Саид! Татко каза, че ще ме даде на Агабег!
— Успокой се, няма да те даде, моя гълъбице!
— Ще ти пристана, да бягаме! Някъде в планината, при циганите или при киргизите. Приготвила съм една бохча за из път — питки, сирене и сушен пъпеш.
— Чакай малко, може и да не се наложи да бягаме.
— О, Саид, и тебе ли те склониха като татко?
— Не плачи, не мисля да те давам никому; слушай — ние си имаме приятел и защитник.
— Приятел и защитник ли? Ние?… Кой?
— Не мога да ти кажа кой е, пък, да си призная, и аз не знам името му. Знам само, че той ще ни спаси.
— Кога го срещна?
— Днес.
— И вече успя да му повярваш?
— О, Зулфия, да беше видяла погледа му, да беше чула гласа му, и ти щеше да повярваш! Той излъчва могъща сила, която укрепва сърцето.
Звънели нощните гущери, звънели сребърните пендари на шията на Зулфия, звъняло и още нещо — цялата нощ била пълна с неясни звуци. На Зулфия не й се искало да съмва: да можело земята да остане завинаги в тази дъхава и синкава мъгла на сладка изнемога. Но на изток светлината започнала вече плахо да се пробужда, в тъмнината планините смътно очертали върховете си — наближавал денят.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
На заранта, докато пиели чай, Саид разказал, че Агабег вече няколко години кара без пазач на езерото и сам пуска водата за нивите.
— Отначало остави за пазач оня добрия старец, дето по-напред управляваше езерото от името на наманганския собственик. Сам разбираш, че не можаха да мелят брашно дълго време: старецът пуснал някому вода без пари. Агабег надуши тая работа и го натири. Оттогава добрият старец не се е вестявал по нашия край: трябва да се е поминал вече — мир на праха му, всевишният да го успокои в блажените си градини.