Далеч на север
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далеч на север». Краткое содержание книги:
Мег Галоуей, родена и отрасла в Лунаси, e свикнала да бъде сама. Баща й изчезва, още когато e малко момиче. Кара малкия си самолет и живее в покрайнините на града само c няколко хъскита. След новогодишната целувка c началника на полицията тя си позволява да се отдаде на страстта, но държи да запази нещата колкото се може по-простички. Но нещо в тъжните очи на Нейт я покорява и стопля замръзналото й сърце.
A в Лунаси започва да става все по-интересно… и опасно!
Закопча ризата си и се приближи до огъня.
— На земята отвън имаше месо и се обзалагам, че ще намерим найлонови парчета от пликовете, в които е било. Някой го е сложил там, за да примами мечка към къщата, а можеш да бъдеш напълно сигурен, че по това време на годината със сигурност ще успееш. Мечките току-що се събуждат и са гладни.
— Значи някой е сложил примамката с надеждата, че ще влезеш в капана.
— Не, не аз. Ти. — Коремът й се сви. — Помисли си. Вероятно е сложил примамките по някое време днес, преди да се върна. Ако някой се беше опитал да го направи, докато бяхме тук, щяхме да чуем кучетата да лаят. Но ако си сам тук, както снощи, какво щеше да направиш, ако беше чул кучетата да лаят, както тази вечер?
— Щях да изляза да проверя защо, но нямаше да съм невъоръжен.
— Щеше да носиш пистолет — кимна тя. — Може и да е възможно да убиеш мечка с пистолет или да я уплашиш — ако имаш късмет и стреляш достатъчно пъти, преди тя да изтръгне пистолета от ръката ти и да го изяде. Най-често просто ще я вбесиш. Особено ако става дума за мечка, която се бие с две ядосани хъскита. Щеше да мине през тях, Нейт. Вероятно щяха да я наранят, но щеше да ги разкъса на парчета. И ако ти беше тук сам с пистолета, също можеше да бъдеш разкъсан на парчета. Най-вероятно. Ранената мечка, раздразнената мечка щеше да влезе през вратата след теб. На това е разчитал онзи, който е оставил примамката.
— Ако е така, значи здраво съм подплашил някого.
— Нали това им е работата на полицаите? — Мег прокара ръка по коляното му, когато той седна до нея. — Който и да е бил, искал е да те убие или да ти причини ужасни болки. И не е имал нищо против да пожертва и кучетата ми.
— Или теб, ако нещата се бяха развили по-различно.
— Или мен. Но сега-засега, само ме вбеси. — Още веднъж погали коляното му, преди да се изправи. — Убили са баща ми и това ме ядоса. Но е станало отдавна и можах да се овладея. Щеше да ми е достатъчно да го открият и затворят. Но никой няма право да посяга на кучетата ми.
Когато се обърна, видя, че той отново се усмихва лекичко.
— Или на мъжа, за когото ще се омъжа, особено преди да ми е купил скъп пръстен. Ядосан ли си ми?
— Не толкова много. Няма да забравя как стоеше навън по червени бикини и разкопчана риза, която се вееше, а в ръцете стискаше пушка. Но след известно време този образ няма да бъде ужасяващ, а просто еротичен.
— Наистина те обичам. Това е най-чудното. Добре — Тя потърка лицето си. — Не можем да оставим трупа навън. Ще събере още много посетители, а кучетата ще му се нахвърлят сутринта. Ще повикам Джейкъб, за да ми помогне, и ще видим дали ще намери някакви следи от онзи, който го е направил.
Видя изражението му и пристъпи напред.
— Разбирам какво си мислиш. Джейкъб е бил днес тук, и то с мечо месо. Той не би го направил, Нейт. Мога да ти изброя няколко причини, освен факта, че е добър човек и ме обича. Първо, той никога не би застрашил кучетата ми. Обича ги и ги уважава. Второ, знаеше, че се прибирам тази вечер. Свързах се с него, след като поправих двигателя. Трето, ако е искал да те убие, просто щеше да те прониже с нож в сърцето и да те зарови някъде, където никога нямаше да те открият. Простичко, чисто и лесно. А това беше подло, страхливо и доста отчаяно.
— Съгласен съм с теб. Обади му се.
На другата сутрин в кабинета си Нейт изучаваше последните събрани доказателства. Парчета бял найлон, които приличаха на онзи, от който бяха направени торбичките в магазина „На ъгъла“, останки от месо, които беше сложил в пликче за доказателства.
И сребърна обица.
Беше ли я виждал някъде? Нещо се въртеше из ума му, опитвайки се да пробуди паметта му.
Една сребърна обица. Сега ги носеха повече мъже, отколкото някога. Модата се променяше и разпространяваше, дори баровците в днешно време носеха обици.
Но преди шестнадесет години? Не беше често срещано между мъжете. По-скоро свойствено за хипитата, музикантите, художниците, рокерите, бунтарите. А и това не беше дискретна малка обица или халкичка.
Тя искаше да привлече вниманието.
Не беше на Галоуей. Беше прегледал снимките и открил, че на ухото му имаше халкичка. Доколкото можеше да каже, след като погледна през лупата, другото му ухо не беше пробито.
За всеки случай щеше да попита съдебния лекар. Но нещо му казваше, че обицата принадлежи на убиеца. Малкото винтче липсваше. Представяше си фигурата без лице, която замахва с пикела, и обицата, която пада от ухото й незабелязано. И после удря с пикела.