Книгата на живота

— Портите са отворени. — Галоуглас сви юмрук и кокалчетата на ръката му изпукаха.

— Какъв е планът ти, Галоуглас? Да щурмуваш главния вход и да разбиеш вратата с голи ръце, така ли? — Слязох от колата. — Ела, Фийби. Да звъннем.

Галоуглас ни следваше, докато минахме през портала и заобиколихме каменния басейн, в който навремето сигурно е имало фонтан, но сега беше пълен с пръст. В средата му растяха два храста, подкастрени така, че да приличат на дакели.

— Ама че необичайно — промърмори Фийби, докато поглеждаше зелените скулптури.

От двете страни на вратата имаше редица ниски прозорци. Нямаше звънец, а желязно чукче, също във формата на дакел, което бе нескопосано закрепено за яките панели от времето на Елизабет. Преди Фийби да започне да ми обяснява за запазването на старите къщи, вдигнах кучето и почуках.

Тишина.

Почуках отново, този път малко по-силно.

— Стоим направо на улицата — изръмжа Галоуглас. — Това е най-жалкото подобие на оградна стена, което съм виждал. И малко дете може да я прекрачи.

— Не всеки може да си позволи ров — отвърнах. — Пък и не мисля, че Бенджамин е чувал за Чипинг Уестън, за да ни проследи тук.

Галоуглас не остана убеден от думите ми и продължи да се оглежда като разтревожен бухал.

Канех се да почукам отново, когато вратата се отвори. На прага стоеше мъж с пилотски очила и парашут, метнат на раменете му като наметало. В краката му се мотаеха кучета, махаха с опашки и лаеха.

— Къде се изгуби? — Непознатият ме прегърна, докато се мъчех да проумея какво означаваше този странен въпрос. Кучетата заскачаха и затанцуваха от вълнение да се запознаят с мен, след като господарят им вече беше дал одобрението си. Той ме пусна и вдигна очилата си. Побутващият му поглед преливаше от приветливост.

— Вие сте демон — казах неуверено.

— А ти си вещица. — Той изгледа Галоуглас с едно зелено и едно синьо око. — Онзи пък е вампир. Не е същият, с когото беше миналия път, но все пак достатъчно едър, за да смени крушката.

— Не сменям крушки — възрази Галоуглас.

— Момент. Познавам ви — казах, прехвърляйки лицата в паметта си. Беше един от демоните, които бях виждала в Бодлианската библиотека миналата година, когато за първи път се натъкнах на Ашмол 782. Обичаше кафе с мляко и да разглобява четци на микрофилми. Винаги ходеше с пъхнати в ушите слушалки, дори когато не бяха включени към нищо. — Тимъти?

— Същият. — Тимъти обърна поглед към мен и вдигна палци, сякаш държеше револвери. Забелязах, че още ходи с различни каубойски ботуши, но този път единият беше зелен, а другият син — в тон с очите му, както би могло да се предположи. Той цъкна с език. — Нали ти казах, красавице. Ти си избраницата.

— Вие ли сте Т. Дж. Уестън? — попита Фийби, мъчейки се да надвика лудешкото джафкане и скимтене на кучетата.

Той пъхна пръсти в ушите си и устните му оформиха „Не ви чувам“.

— Хей! — извика Галоуглас. — Я млъквайте, ситни досадници!