Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Радвам се да те видя отново, Даяна — приветства ме тя и усетих познатия й гъделичкащ поглед. — Къде е Матю?
— Замина по работа — кратко отвърнах, докато слизах от колата. Амира ахна и забърза напред.
— Ти си бременна — каза тя с тон, с който някой друг би обявил откриването на живот на Марс.
— От седем месеца — уточних и извих гръб. — Курсовете ти по йога биха ми се отразили добре. — Амира водеше невероятни курсове по йога в Старата ложа, на които идваше смесена клиентела от демони, вещици и вампири.
— Няма да позволя да се връзваш на геврек. — Галоуглас внимателно ме хвана за лакътя. — Влез вътре и почини малко, лельо. Може да повдигнеш крака на масата, докато Фернандо ни приготви нещо за ядене.
— Няма да докосна тиган, щом Амира е тук. — Фернандо целуна домакинята по бузата. — Само ароматът е достатъчен да ме прати в рая.
След обичайното представяне се озовах в малката стаичка, в която се хранехме през 1590 година. На стената нямаше карта, но огънят гореше буйно и пропъждаше донякъде влагата.
Амира сложи пред нас чинии с бъркани яйца и препечен хляб и купички ориз и леща. Всичко ухаеше на чили, синапено семе, зелени лимони и кориандър. Фернандо се надвеси над ястията, за да вдиша ароматната пара.
— Твоята канда поха ми напомня за онази малка сергия, която посетихме на път към Гарапури и пещерите и която предлагаше чай с кокосово мляко. — Той вдиша дълбоко.
— Би трябвало — каза Амира и загреба лъжица леща. — Използваха рецепта на баба ми. Освен това смлях ориза по традиционния начин, в железен хаван, така че е много добър за бременността на Даяна.
Въпреки твърденията ми, че не съм гладна, имаше нещо направо алхимично в ефекта на кимиона и зеления лимон върху апетита ми. Не след дълго гледах дъното на празната си паница.
— Така е по-добре — доволно рече Галоуглас. — А сега защо не полегнеш на пейката и не затвориш за малко очи. Ако не ти е удобно там, нищо не пречи да се преместиш на леглото в стария кабинет на Пиер. Като си помисля, можеш да си легнеш и в собственото си легло.
Пейката беше дъбова, богато украсена и специално направена да обезкуражава желаещите да полегнат на нея. През предишния ми живот в къщата се намираше в официалния салон и просто се беше преместила през няколко стаи, за да осигури място за сядане под прозореца. Купчината вестници в единия край показваше, че Амира седеше на нея сутрин и наваксваше с новините.
Вече започвах да разбирам как се отнася Матю към къщите си. Живееше в тях, напускаше ги и се връщаше десетилетия или векове по-късно, без да докосва нищо, освен може би леко да размести мебелите. Това означаваше, че притежава серия от музеи, а не истински домове. Помислих си за спомените, които ме очакваха в останалите помещения — голямата зала, където бях срещнала Джордж Чапман и вдовицата Бийтън, официалния салон, където Уолтър Райли обсъждаше положението ни под зорките погледи на Хенри VIII и Елизабет I, и спалнята, в която двамата с Матю за първи път стъпихме в шестнайсети век.
— Пейката ще свърши чудесна работа — побързах да кажа аз. Ако Галоуглас пожертваше коженото си яке, а Фернандо дългото си вълнено палто, релефните рози по облегалката нямаше да се забиват така болезнено в плътта ми. За да превърне желанието ми в реалност, купчината палта до огнището се подреди в импровизирана постелка. Заобиколена от ароматите на горчив портокал, морски пръски, люляк, тютюн и нарцис, затворих тежко клепачи и се унесох.
— Никой изобщо не го е зървал — каза Амира и тихият й глас ме събуди от дрямката.
— Въпреки това не бива да водиш курсовете, докато Бенджамин представлява опасност за теб. — Фернандо говореше с необичайно твърд тон. — Какво ще стане, ако се появи най-неочаквано на прага?
— Ще се озове срещу двайсетина вбесени демони, вампири и вещици, ето какво ще стане — отвърна Амира. — Матю ми каза да спра, Фернандо, но работата, която върша, сега ми се струва по-важна от всеки друг път.
— Така е. — Спуснах крака от пейката и седнах, търкайки очи. Според часовника бяха минали четиресет и пет минути. Невъзможно беше да прецениш часа по промяната на светлината, тъй като всичко продължаваше да тъне в мъгла.
Сара извика Март и тя ни донесе чай. Беше от мента и шипки, без никакъв кофеин, който да ме ободри, но поне бе благословено горещ. Бях забравила колко студени могат да бъдат къщите през шестнайсети век.
Галоуглас ми направи място до огъня. Натъжих се, докато си мислех за цялата му загриженост за мен. Така заслужаваше да бъде обичан. Не исках да бъде сам. Нещо в изражението ми явно разкри какво се върти в главата ми.