Родена магьосница

И те бяха разбрали какво ги очаква.

Ранени жени и мъже плачеха от ужас и болка. От гърлата им се изтръгваха отчаяни молби: „Помощ! Помощ!“ и „Милост имайте!“ Всичко това само усилваше общата суматоха сред хората, бягащи да намерят убежище.

Няколко сакати мъже се вдигнаха от постелите си с героични усилия и се затътриха по моста. Движеха се много бавно и пречеха на хората зад тях. Прътове и тояги можеха да им помогнат да тръгнат по-бързо, но всяка по-здрава тояга покрай речния бряг беше ометена. Двама мъже в униформата на Градската стража стояха на моста и умоляваха множеството:

— Помогнете на ранените. Вземете по един и ги прехвърлете! Спокойно, има много време.

Но всички знаеха, че времето е твърде малко.

При палатките лечителите и хората от града се мъчеха да спасят колкото може повече нещастници. Фургони от околните ферми се бяха подредили в дълги колони по крайречните пътища. Но лечителите взимаха само жени и деца, мнозинството от ранените, и оставяха мъжете да умрат.

Ейвран видя един човечец, свит като бебе в постелята си. Беше се примирил със съдбата и само чакаше.

Тя си спомни думите на Габорн от предната нощ. Беше се опитал да я убеди, че на този свят мъжете умират по-лесно, губят сили и свършват. Не беше повярвала. Сега го видя с очите си и се зачуди как е възможно.

Бинесман подкара към гилдията на дърворезбарите. От седлото на бялата си кобила Ейвран гледаше хората, обзета от дълбока жал и скръб.

„Вече не съм като тях“ — осъзна тя. Конят й можеше да я отнесе бързо и далече. Не изпитваше техния страх, изпитваше само жал.

Веднъж, когато беше малка, Бранд беше вдигнал една стара врата, лежаща в полето под гнездото на грааците при цитаделата Хейбърд. Тогава Ейвран видя защъкалото в паника мише семейство, заслепено от слънчевите лъчи.

Под вратата живееха три поколения мишки — майка с пет деца и още шест малки розови бебенца. Нито Ейвран, нито Бранд искаха да им направят нещо лошо. Но ги погледаха как тичат насам-натам в паника, преди да оставят вратата на мястото й.

Точно така се чувстваше Ейвран и сега — отдалечена от царящата наоколо суматоха, високо и над всичко това. Но гръмките шумове и бъркотията стряскаха вайлда на Бинесман. Очите на зелената жена шареха насам-натам и тя трепваше при всеки близък шум като хваната в гората и затворена в клетка лисица.

Бинесман спря пред палатата на гилдията, слезе от коня и й каза:

— Наглеждай конете, докато говоря с майстора на гилдията Уалахс.

Уалахс беше не само Главен майстор на гилдията на дърворезбарите във Фелдъншир. Беше и кмет на града и макар да нямаше дарове, се радваше на голямо уважение.

Бинесман отведе уплашения си вайлд в палатата. Ейвран остана сама отвън, хванала юздите на двата коня.

Масивната сграда в центъра на Фелдъншир служеше за реклама на стоката на гилдията. Издигаше се на пет етажа, зидана с дялан многоцветен камък и хоросан. Високите тавани на горните етажи се крепяха от здрави подпорни греди с еркери от черен орех, изящно резбовани с горски сцени от Дарквалд: глигани и елени в леса, гъши ята, понесли се над широкото русло на Донестгрий.