Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
Пизон Фруги въздъхна.
— Гай Марий, ти как би постъпил с този човек? — попита той мъжа на стълбите.
— Той е центурион, Луций Калпурний Пизон Фруги. И както сам казва, аз наистина го познавам. Твърде е опитен, за да си позволим да го премахнем от армията. И все пак той сам не отрича, че е замерил началника си с пръст и че благодарение на него въпросният началник се е оказал зарит до коленете от войниците си. С или без провокация от страна на Луций Порций това е обида на чина. Тит Титиний не може да се върне повече при него. Иначе все едно ние сме обидили консула, който изрично е поискал да се освободи от услугите на центуриона, пращайки го при нас. Мисля, че е от интерес за цял Рим обвиняемият да бъде пратен под командването на друг началник. Дали няма да е най-добре да го върнете в Капуа, където да се заеме със старите си задължения?
— Какво ще кажат колегите ми трибуни? — обърна се към тях Пизон Фруги.
— Аз ще кажа: нека бъде, както Гай Марий предлага — отговори Силван.
— И аз така смятам — подкрепи го Карбон.
Останалите седем трибуни също дадоха съгласието си.
— Какво ще каже плебейското събрание? Трябва ли да прибягваме към формално гласуване или ще свършим работа с вдигане на ръце?
Всички вдигнаха ръце вместо отговор.
— Тит Титиний, плебейското събрание ти заповядва да се оставиш на разпореждане на Квинт Лутаций Катул в Капуа — заключи Пизон Фруги, без да даде израз на чувствата си. — Ликтори, свалете оковите му! Той е свободен човек.
Но Титиний отказа току-така да го отведат, преди да се е представил пред Гай Марий, преди да се е проснал в краката му и да се е разплакал от благодарност.
— Това, с което наистина ще ми се отблагодариш, Тит Титиний, е да си вършиш добре работата в Капуа — даде му знак да се вдигне Гай Марий и сам уморено се опита да стане. — Ако ме извините, мисля, че е време да си вървя у дома.
Иззад една от колоните на Сената изведнъж изскочи Луций Декумий. Усмихнат до уши, той протегна ръка към приятеля си Тит Титиний, но погледът му нито за миг не изпускаше лицето на Гай Марий.
— Носилката те чака, Гай Марий — предложи угоднически той.
— Щом краката ми са ме довели дотук, значи ще могат да ме върнат обратно! Момче, помогни ми!
Дясната му ръка се впи с всичка сила в крехкото рамо на малкия Цезар и под дрехата на момчето кожата почервеня от напрежение. Самият Цезар обаче дори не изпъшка, в погледа му се четеше единствено загриженост за чичо му. За околните изглеждаше, че да повдигне великия мъж на крака, не представлява никакво усилие за помощника му. Когато Марий се изправи, пое тояжката си с дясната ръка и позволи на Цезар да го подхване както на идване, отляво. Като два големи рака, заплели безпомощно щипки, чичо и племенник заслизаха по стълбите. По улицата към дома ги придружи насъбралото се множество, като надаваше възторжени възгласи при всяка крачка на болния.
Щом Марий се прибра вкъщи, робите едва не се сбиха помежду си кой ще има честта да изпрати сивокосия си господар до спалнята му; никой не обърна внимание на малкия Цезар, който приклекна до стената в мрачния коридор и затвори уморено очи. Малко по-късно го намери Юлия, която уплашено се наведе над него, без да смее да повика за помощ.
— Гай Юлий, Гай Юлий! Какво ти е?
Когато леля му го пое в ръце, Цезар безпомощно се отпусна на скута й. Беше пребледнял, гърдите му едва помръдваха. Юлия хвана една от китките му, за да му премери пулса, и видя болезнената синина, която пръстите на Марий бяха оставили под рамото на момчето.
— Гай Юлий, Гай Юлий!
Очите на племенника й бавно се отвориха, той въздъхна и се усмихна. Лицето му придоби донякъде естествения си цвят.
— Успях ли да го доведа до къщи?
— И още как, Гай Юлий! Беше чудесен — похвали го тя и й се доплака от умиление. — Но ти си се уморил много повече от него самия! Тези разходки из града май няма да са по силите ти.
— Нищо подобно, лельо Юлия. Ще успея, не се съмнявай. Пък и той не би излязъл с друг — вдигна се на крака Цезар.
— Да, за жалост си напълно прав. Благодаря ти, Гай Юлий! Не знам как да изразя цялата си признателност към теб. — Юлия разгледа синината. — Но той те е наранил. Чакай да ти сложа нещо да ти мине.
Очите на момчето заблестяха в радостно предчувствие, а устата му се изви в усмивка, от която на Юлия се стопли сърцето.
— Знам едно нещо, от което всичко ще ми мине, лельо Юлия.
— Кое е то?
— Една целувка. Една от твоите целувки, ако обичаш.
Целувки Цезар получи всякакви, както и вкусен обяд, книжка за четене и отделна кушетка в стаята на леля му, където да подремне; трябваше Луций Декумий да дойде да го вземе, иначе изобщо нямаше да го пуснат да си върви.