Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
— Вместо да остроумничиш, по-добре продължавай нататък!
— Извинявай, Гай Марий.
— И така?
— Катон не бил ранен, но достойнството му било накърнено и авторитетът му на началник бил подкопан. Вместо да подмине инцидента все едно нищо не се е случило, той наредил Тит Титиний да бъде окован във вериги и го пратил в Рим с писмо до Сената, в което настоявал центурионът да бъде съден за подстрекателство към бунт. Довели са го тази сутрин и сега лежи затворен в Лаутумиите.
Марий се опита да се надигне от пейката.
— Е, млади Цезаре, ето, че вече имаме маршрут за утре сутринта! — рече той на племенника си, сякаш му беше паднал камък от сърцето.
— Ще отидем да видим какво става с Тит Титиний?
— Ако съдбата му се решава в Сената, аз отивам, пък за теб не знам. Ти ще чакаш в преддверието.
Цезар му помогна да се изправи и автоматично застана от лявата му страна, за да поеме товара на парализираната му половина.
— Няма да се стигне дотам, Гай Марий. Ще го съдят в плебейското събрание. Сенатът не иска да има нещо общо със случая.
— Ти си патриций, не можеш да стоиш в Кладенеца на комициите, когато заседава плебсът. Но в моето състояние и аз не бих могъл, дори да искам. Ще си намерим някое хубаво местенце на стълбите пред Сената и ще наблюдаваме оттам цирка. Отдавна имам нужда от подобно преживяване! На Форума човек може да види много по-интересни неща, отколкото на игрите, организирани от едилите!
Дори Гай Марий да се беше усъмнил в искреността на чувствата, които народът винаги бе изразявал към него, и последните съмнения бяха ответи с вятъра, когато на другата сутрин се показа навън. Маршрутът на първата му разходка беше кратък, затова пък доста труден за преодоляване в неговото състояние: с помощта на тояжката в дясната си ръка и на малкия Гай Юлий Цезар от лявата си страна Третият основател на Рим колебливо заслиза по стръмния склон на Кливус Аргентариус, който минаваше под Порта Фонтиналис и излизаше в долния край на Форум Романум. На парализирания Марий му трябваше да направи няколко крачки по улицата, за да прикове вниманието на всички мъже и жени около себе си. Някои радостно го поздравяваха, други плачеха от съчувствие; всеки път, когато пренесеше тежестта на здравия си десен крак и изкривявайки цялото си тяло, с усилия помръднеше неподвижния си ляв, тълпата бурно го окуражаваше да не се предава. От уста на уста започна да се предава името му и скоро целият град разбра, че Гай Марий е излязъл от дома си.
Когато излезе на самия Форум, възгласите на тълпата щяха да спукат тъпанчетата на старческите му уши. От челото на героя струеше обилно пот, цялата му лява половина се държеше върху малкия Цезар, който единствен знаеше колко много тежи великият мъж, но неустрашимо го понесе покрай ръба на Кладенеца. Много сенатори се втурнаха насреща му с мисълта да го повдигнат до площадката пред Курия Хостилия, но Марий ги отпъди с ръка и стъпало по стъпало успя да се изкатери сам догоре. Веднага му донесоха нечий куриатен стол и с помощта единствено на племенника си той се отпусна на него.
— Левият крак — нареди, докато се опитваше да се намести по-удобно.
Малкият Цезар веднага разбра за какво става дума, клекна до стола на чичо си и издърпа безчувствения му ляв крайник да застане пред десния в класическата сенаторска поза. След това подхвана лявата му ръка, сгъна я пред гърдите му и скри вдървените му пръсти под гънката на тогата.
Гай Марий застана като цар над площада и с кимане на глава отвръщаше на поздравите на многолюдната тълпа, която не спираше да го приветства от Кладенеца на комициите. Потта не преставаше да тече по лицето му, а уморените му гърди дълго време не можеха да си поемат въздух след тези титанични усилия. Плебейското събрание вече бе започнало дневното си заседание, но никой от присъстващите не се и сещаше за предстоящата работа; вместо това всички гледаха човека на стълбите пред Сената, а десетте народни трибуни на три пъти дадоха тон за приветствие.
Момчето стоеше плътно до стола на чичо си и с любопитство оглеждаше множеството в краката си. За пръв път в живота си откриваше каква еуфория може да се създаде от толкова хора едновременно и как се чувства в подобни мигове човекът, който я е причинил. Застанал до Първия сред римляните, Цезар усещаше и себе си едва ли не обект на това всенародно възхищение, а и когато тълпата най-сетне се умори да вика, до ушите му ясно достигнаха думите: „Кое е това хубаво дете?“.