Спиращият войната

Седеше свита на кълбо в калта. Беше започнало да вали — един от меките мъгливи дъждове на Халандрен. Влажните капки целуваха бузите й. Вадички се стичаха по стените от двете страни на задънената уличка.

Беше гладна и капнала от умора. Но от дъжда умът й малко се проясни.

Трябваше да се движи. Крадецът беше прав — роклята беше препятствие. Чувстваше се гола по долна риза, особено сега, след като беше мокра, но беше виждала жени в гетата да носят също толкова малко по себе си. Трябваше да продължи, да се превърне в поредната скитница в тукашната мръсотия.

Пропълзя към купчината смет и намери някаква дрипа, може би окалян вмирисан шал. Уви го около раменете си и го придърпа на гърдите си за поне малко приличие. Опита се да направи косата си черна, но тя отказа.

Седна отново, твърде равнодушна за да изпита дори отчаяние. Разтърка кал и мръсотия в косата си, за да зацапа бялото до кафяво.

„Много е дълга — помисли си. — Трябва да направя нещо за това. Никоя просякиня няма да ходи с толкова дълга коса. Трудна е за поддържане.“

Тръгна да излезе от уличката, но спря. Шалът беше станал по-ярък. „Дъхът. Всеки с Първото извисяване ще ме види. Не мога да се крия в бедните квартали!“

Още усещаше загубата на Дъха, който беше вляла във въжето, и повечето, който бе похабила по наметалото на Тонк. И все пак по-голямата част й беше останала. Присви се до стената, почти отново изгубила самообладание, докато обмисляше положението.

И тогава осъзна нещо.

„Тонк Фах се промъкна до мен в мазето. Не можах да усетя Дъха му. Както и на Вашер, когато ме изненада в стаята ми.“

Отговорът дойде толкова лесно, че беше нелепо. Не можеше да усети Дъха във въжето. Вдигна го и го завърза на глезена си. После смъкна шала и го изпъна пред себе си. Беше жалка дрипа, опърпана, първоначалното червено едва се виждаше под мръсотията.

— Моят живот към твоя — изрече тя думите, които Дент се беше опитал да я принуди да каже. — Моят Дъх става твой. — Същите думи, които беше изрекъл Лемекс, когато й даде Дъха си.

Действаше и на шала. Дъхът се изцеди от тялото й и отиде в шала. Не беше Заповед — шалът нямаше да може да прави нищо, — но Дъхът й, надяваше се, щеше да е в безопасност. Нямаше да излъчва аура.

Никаква. Едва не се свлече на земята от стъписването, че го бе загубила всичкия. Докато доскоро можеше да усеща града около себе си, сега всичко затихна. Все едно го бяха накарали да замълчи. Целият град сякаш замря.

Или навярно тя самата бе мъртва. Бездушна. Бавно се изправи, потрепери от хладния дъжд и изтри влагата от очите си. После придърпа шала — с всичкия Дъх — и тръгна.