Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Тежкият приклад смаза носа и част от лицето му. Релази се строполи в безсъзнание на снега, ослепял завинаги, останал жив по волята на Аллаха, макар и ненормален, с повредени мозъчни функции. Нападателят му беше войник на негова възраст, който сграбчи карабината още по-здраво и разби паянтовата ключалка на бараката.
— Бързо! — прошепна той, изпотен от страх.
Генерал Валик подаде глава навън и предпазливо се огледа.
— Хайде, побързайте, за Бога! — дръпна го за ръкава войникът.
— Аллах да те благослови! — прошепна Валик, хлътна в бараката и след миг се показа с две дебели пачки банкноти.
Войникът ги натъпка в джобовете на униформата си и се стопи в мрака така безшумно, както се беше появил. Валик за момент се поколеба с разтуптяно сърце. Вдигна карабината от снега, зареди и я преметна през рамо. Взе в ръка дипломатическото си куфарче и отправи една безмълвна молитва на благодарност към Бога, че въстаниците бързаха прекалено много, за да открият двойното му дъно.
— След мен! — изкомандува семейството си той. — И тихо, за Бога!
Дръпна пешовете на дългото си палто и закрачи през снега. Жена му Ануш, осемгодишният Джалал и шестгодишната Сетарем се поколебаха на прага на бараката. Всички носеха скиорски дрехи, върху своите Ануш беше наметнала визоново палто, което особено много раздразни бунтовниците, имали късмета да ги арестуват.
— Ще ти го оставим! — викна един от тях. — Само то е достатъчно доказателство за греховете ти пред Аллаха и ще те прати в ада!
Но през нощта визонът й свърши чудесна работа в студената барака, тя го постла на пода и зави децата си с него.
— Хайде, милички — прошепна тя и потръпна от страх.
Тялото на пазача препречваше пътя им, от гърлото му се изтръгваха тихи стенания.
— Мамо, защо този спи в снега? — попита момиченцето.
— Не зная, миличка. Да побързаме и нито звук!
С тези думи Ануш прекрачи проснатото тяло, но малката не успя да го стори и падна в снега. Братчето й помогна да се вдигне, хвана я за ръка и всички заедно забързаха в мрака. Валик ги водеше внимателно. Не след дълго стигнаха хангара с техния 212 и той въздъхна облекчено.
Главният лагер беше далеч, чак от другата страна на широката писта. Генералът се огледа, не видя пазачи и се затича към хеликоптера. Надникна и с огромно облекчение видя, че вътре няма заспали стражи. Опита вратата и установи, че не е заключена. Дръпна я лекичко и махна с ръка на семейството си. Влязоха в кабината, той заключи отвън и набързо постла някакво одеяло под сгъваемите седалки. Настани децата върху него и ги предупреди да мълчат каквото и да става. После се отпусна до жена си, наметна се с друго одеяло и хвана ръката й. По бузите й се търкаляха сълзи.
— Не плачи, имай търпение — успокои я той. — Още малко и всичко ще бъде наред, ако е рекъл Аллах…
— Ако е рекъл Аллах — почти беззвучно повтори тя. — Но какво става? Полудя ли този свят? Защо ни тикнаха в тази дупка като престъпници? Какво ще стане с нас?…
— С помощта на Аллаха стигнахме дотук, защо да не ни помогне да се доберем и до Кувейт? — прошепна Валик.
Пристигнаха в Исфахан вчера, малко преди пладне. Полетът премина спокойно, всички радиочестоти мълчаха. Верният шофьор, служил при генерала цели петнадесет години, получи заповед да върне колата в Техеран и да не казва на никого, че семейството е „заминало за вилата си на Каспийско море.“ На никого не можем да се доверим, обясни на жена си Валик, докато чакаха пристигането на хеликоптера.
— Това е вярно — кимна тя, — но би трябвало да вземем и Шаразад — с нея Том Локхарт щеше да направи всичко възможно да ни превози на сигурно място.
— Не, тя не би тръгнала за нищо на света — отвърна Валик. — А на него не трябва да се доверяваме, той е чужденец…
— Все пак би било по-умно да вземем и нея.
— Не — поклати глава той, убеден, че знае как да постъпи с Том Локхарт.
По време на полета от Техеран до Исфахан той седеше отпред до пилота. Летяха на малка височина и внимателно заобикаляха населени места и военни бази. Когато Локхарт се включи на честотата на военната база в Исфахан, оттам му отвърнаха незабавно, очевидно ги очакваха. Кулата му даде инструкции за кацане и го предупреди да не се включва отново, а да остане на подслушване.