Моят замък

— А как се държи той напоследък?

— През повечето време е по-мил от всякога, но прихване ли го — става нетърпим! Топаз е щастлива от живота!

— Милата Топаз! — възкликна Саймън и се засмя. — Сега, след като започна да работи, тя е идеалната съпруга за него и той го знае. Но не мисля, че животът в замъка ще бъде много забавен за теб през предстоящите зимни месеци. В апартамента в Лондон ще оставим една прислужница — ако решиш, можеш да отскачаш дотам. Сигурна ли си, че не искаш да постъпиш в колеж?

— Напълно. Искам да пиша, а какъв по-добър колеж за това от самия живот?

Той отново се засмя и каза, че съм много забавна — понякога се държа като прекалено голяма за възрастта си, а понякога съм същинско дете.

— Бих искала обаче да се науча да пиша на машина и да усъвършенствам стенографските си умения — казах му. — Тогава мога да стана секретарка на някой писател, докато чакам самата аз да пропиша.

Саймън каза, че Топаз ще се погрижи за всичко. Знам, че е оставил на мащехата ми пари — да има достатъчно за всички ни. О, той наистина е много мил и щедър „покровител“!

— И трябва непременно да ми пишеш — добави. — За всичко. Макар че скоро ще се върна.

— Чудя се.

Саймън хвърли бърз поглед към мен и ме попита какво имам предвид. Прииска ми се да не бях се изпускала, но от седмици насам живеех в страх, че постъпката на Роуз може така да го е наранила, та да го откаже от идеята да се установи в Англия.

— Чудя се дали Америка няма да те присвои.

Той толкова се забави с отговора си, че аз започнах да си представям как вече никога няма да се върне и как в Скотни ще се настанят гадните Фокскотънови. Потръпнах при тези мисли. Саймън забеляза това и се премести по-плътно до мен. Уви и двама ни в килимчето и рече:

— Ще се върна. Никога не бих изоставил Скотни.

Знаех, че е влюбен в това старо имение. Много, действително много. До известна степен ми прилича на любовта към някоя красива, но мъртва жена. Известно е, че духът на подобни къщи не може да се съхрани за неограничено дълго време.

После заговорихме за есента — Саймън спомена, че се надява да има възможност да се наслади на прелестната гледка, която представлява по това време Нова Англия.

— Там по-красиво ли е, отколкото тук?

— Не, но не е толкова меланхолично. Твърде много от красивите неща в Англия навяват меланхолия. Но сега не съм меланхолично настроен. Никога, когато съм с теб, не съм. Знаеш ли, че това е третият разговор, който двамата с теб водим на тази могила?