Моят замък

— Като че ли пък някой е в състояние да събуди баща ти, щом веднъж е заспал!

Идеше ми да й зашия един — отчасти защото се държеше като глупачка и отчасти защото самата аз се тресях от нерви.

— Дай ми ключа — прошепна Топаз на Томас, когато стигнахме до каменните стъпала пред вратата на кулата. — Искам да вляза при него сама.

— Добре, но ако не внимаваш какви ги приказваш, ще слезеш при него летяща с главата надолу! — заплаши я Томас. — Остави ни с Касандра да отворим вратата и да спуснем стълбата в подземието, а после ти ще се появиш като ангела на спасението.

Идеята да се превъплъти в божествено създание очевидно й се хареса.

— Добре, но нека да види първо моето лице — настоя Топаз.

— Движи се колкото се може по-тихо — продължи Томас. — Искам да му хвърля един поглед, преди да се е събудил. Взех фенерчето от Саймън.

Отворихме вратата почти безшумно, после застанахме на ръба на подземието и аз насочих лъча на фенерчето надолу.

Татко лежеше неподвижно върху леглото — в първия момент чак се уплаших, че може да е умрял! После обаче до слуха ми достигна лекото му похъркване и се успокоих. На масата лежаха четири купчини от изписани листове, всяка притисната с камък.

Двамата с Томас тихо спуснахме стълбата в дупката. Топаз трябваше да слезе, обърната с лице към стъпалата, което съвсем не подхождаше на един ангел спасител, но щом краката й стъпиха на пода, тя се извърна с лице към леглото, изправи рамене, вдигна лампата високо над главата си и мелодраматично извика:

— Мортмейн, дойдох да ти помогна! Аз съм Топаз, Мортмейн! Вече си в безопасност!

Татко скочи стреснато и седна в леглото.

— Мили Боже, какво става?

Топаз се спусна към него и се метна на леглото, при което пружината се огъна и баща ни вирна ръце и крака.

Томас и аз се задавихме от смях, а до нас достигаше странна смесица от звуци — баща ни едновременно псуваше, прозяваше се и се смееше, а Топаз припяваше като на умряло.

— Не е ли по-добре да ги оставим известно време насаме? — рече Саймън.

— Да, прав си.

Поехме към замъка и останахме да ги изчакаме в двора. Когато забелязахме пламъчето на газената лампа, приближаващо откъм могилата, Саймън реши, че ще е по-тактично, ако се оттегли в колата си.

— И ние ли да изчезнем? — попита ме Томас.

— Не, по-добре да останем и да се изправим очи в очи с побеснелия враг.

Когато Топаз и татко стъпиха на моста, двамата с брат ми затичахме към тях. Топаз беше увиснала на ръката на баща ни и му казваше:

— Облегни се на мен, Мортмейн, облегни се на мен, скъпи… — Все едно, че беше малкият лорд Фаунтлерой, повел дядо си на разходка.

— Добре ли си, татко? — подвикнах му отдалеч.

— Моите скъпи малки похитители! — уморено рече той. — Да, мисля, че все някак ще оцелея, стига Топаз да престане да се отнася с мен така, все едно съм едновременно двамата малки принцове, затворени в Тауър.