Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Маркус вдигна вежди.
— В крайна сметка наистина е било учебна тревога — каза Келус.
Маркус се намръщи и се обърна, за да погледне внимателно пътя, който идваше от изток.
— Не — каза той тихо. — Не мисля така.
За момент там нямаше нищо, освен мъглата, затулила ранното утро, което все още не беше достатъчно топло, за да я изпари. После от изток се появиха редици маршируващи войници. Две дълги и широки колони се движеха от двете страни на пътя, оставяйки по средата място за колоната фургони и товарните животни на снабдяването. Маркус се намръщи и започна да брои, преди да осъзнае какво вижда пред себе си.
— Два легиона? — промърмори той.
— Да — тихо отговори Магнус.
— И над тях се развяват сини и червени знамена — каза Маркус. — Като нашите.
Старшият камериер присви очи към приближаващите войници.
— А-а, както си и мислех. Това са новите сенаторски играчки. Сенаторската гвардия.
Маркус изсумтя.
— Любимият проект на Арнос, нали?
— Сенаторът е свикнал да получава това, което иска — каза камериерът. — И с напредването на войната неговите аргументи получават все по-голяма подкрепа в Комитета, Сената и сред гражданите.
— И сега Сенатът също получи собствени легиони.
Старият камериер кимна.
— Две трети от бойната мощ на Върховен лорд, водена от някой толкова амбициозен като Арнос. Той ги контролира напълно.
Маркус затаи дъх.
— Значи добрата новина е, че канимите не са преминали реката — той каза следващите думи по-гръмко с ясното съзнание, че веднага ще се разпространят по стената. — Днес няма да има битка.
— А лошата новина — каза тихо камериерът — е, че…
— Военният комитет замисля игрички в Елинарх — каза Маркус с мрачен тон.
— Нека великите фурии ни помагат. Да.
— Благодаря ти, Магнус — каза Първото копие. — Изглежда, че това се превръща във ваш вид борба.
Старшият камериер на легиона въздъхна.
— Да. А сега, ако ме извините, ще отида и ще се опитам да измисля къде да ги настаним — той им кимна и си тръгна.
Келус стоеше до Маркус, намръщено гледайки към приближаващите легиони.
— Тук нямаме нужда от помощта им — каза той. — Ние сами удържахме града в течение на две години.
— А също така проливахме кръв през тези две години — каза Маркус спокойно. — Нямам нищо против да оставя някой друг да поеме тази част за кратко, сър.
Келус изсумтя и се върна при хората си, където по мнението на Маркус трябваше да бъде от самото начало. И все пак младият трибун беше прав в едно. Присъствието на Арнос тук — начело на два пълни, не по-малко, легиона — със сигурност не беше добър знак.
Маркус знаеше на кого всъщност принадлежи верността на Арнос.
Час по-късно Валиар Маркус и хората му се върнаха в онези квартали на града, в които живееха, а Маркус се отправи към палатката си, за да поспи. Спусна тежкото платнище на палатката, привърза го и започна да сваля снаряжението си.
— Мога ли да ви помогна, милейди? — каза той възможно най-тихо.
Тих звук на задоволство се раздаде откъм походния стол — парче плат, опънато върху дървена основа. Въздухът затрептя за минута и там се появи чинно седнала жена, облечена в обикновена червено-кафява рокля. Роклята не съответстваше на чертите й повече, отколкото стара въжена юзда на расов жребец. Тя беше прекрасна, малко жени можеха да й съперничат по красота, комбинацията от тъмна коса и светла кожа беше сравнима с цвете в късен период на цъфтеж.
Маркус знаеше повече. Инвидия Акватайн не беше млада и не си струваше да се сравнява с цвете. В нея нямаше нищо крехко или деликатно. Всъщност, помисли си той, тя беше един от най-опасните хора, които някога е срещал.
— Не използвах парфюм — каза тя с кадифено-гладък алт. — Бях достатъчно внимателна да не разместя нищо в палатката. Абсолютно съм сигурна, че не можеш да ме видиш под моя воал и не издадох никакъв звук. Как разбра, че съм тук?
Маркус довърши свалянето на снаряжението и го остави настрани. Вълна от облекчение мина през раменете и шията му, когато тежестта изведнъж изчезна. После той внезапно я погледна и каза:
— О, това си ти.
Лейди Акватайн дълго го гледа, преди устните й да се разтегнат в усмивка и тя тихо да се засмее.
— Липсваше ми, Фиделиас. Много малко хора имат достатъчно нерви, за да ми дарят малко безгрижност в наши дни.