Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Вилиус удари с юмрук по бронята над сърцето и изтича навън.
Веднага след като си тръгна, Маркус се намръщи и свирепо разтърка обхванатия от спазъм участък от едната страна на врата си. Сигурно е разтегнал мускул, когато рязко се надигна и седна, събуден от дълбок сън, но нека враните да го отнесат, ако позволи на някой от тези младоци да го забележи.
Може би вече е прекалено стар за подобни неща.
Пет минути по-късно Първа кохорта, двойно по-силна от която и да е друга кохорта за сметка на своите осемстотин легионера, излезе от силно укрепената градска порта от северната страна на Тибър. Те преминаха на бегом, ботушите им удряха в унисон по каменната настилка, след това техният тътен стана приглушен, когато стъпиха върху мека земя. Маркус поведе колоната под бледото, едва надничащо иззад облаците сутрешно слънце, като тичаше до първата редица, задавайки темпото. Те преминаха през изпълнения с палатки и бараки лагер, разпрострял се на половин миля във всяка посока около град Елинарх.
Земните укрепления от другата страна на бежанския лагер не бяха обикновени стени от чували с пръст, които легионите използваха от незапомнени времена. Вместо това те бяха издигнати от глина, взета от коритото и бреговете на река Тибър, а след това изпечена до състояние, по-твърдо от повечето камъни, добивани с помощта на призователи на фурии. Тези стени бяха високи петнайсет фута и дебели двадесет фута и дори да нямаха огромната неописуема сила на каменните стени, изградени от фурии, все пак бяха значително по-ефективни от конвенционалните земни укрепления или дървени огради.
Маркус поведе кохортата на стените над широко отворената порта, където мъжете заеха позиции с обичайната скорост. Той навика няколко, допуснали леки пропуски, и миг по-късно цялата Първа кохорта беше на позиция и готова преди още легионерите от Седма и Девета да излязат извън градските стени и да се затичат към тях.
Половин час мина в нервно мълчание, докато зад тях бежанците започнаха бавно, хаотично да се оттеглят към безопасността на градските стени. Няколко рицари Аери прелетяха отгоре, движени от потоци вятър, в посока на изток и обратно. Маркус почувства познатия трепет напрежение от страха, който винаги идваше с подготовката за битка. Защитата на града от атака конкретно на този фланг беше най-лошия сценарий и никой не мислеше, че наистина ще се стигне до това — но ако канимите пресекат реката, тогава на него и другите хора тук, които бяха първата линия на отбраната, скоро им предстоеше много лоша сутрин. По-лошото беше, че всеки от тях го знаеше.
Така че Маркус си убиваше времето, като монотонно крачеше нагоре-надолу по стената и от време на време ругаеше някой войник ту за хлабаво закопчан колан с меч, ту за малкото петно ръжда върху него. Ругатните му бяха творчески, безпричинно сквернословни — и обичайни. Те бяха единственият начин да ободри хората си, който можеше да предложи. От своя страна бяха и всичко, с което той можеше да се ободри.
Трибунът по тактика Келус, който беше центурион, когато отначало се присъедини към Първи алерански, бързо се качи по стената от позицията на Девета кохорта и кимна на Маркус.
— Центурион.
Въпреки че като Първо копие Маркус командваше Първа кохорта, състояща се от най-добрите легионери, Келус все още го превъзхождаше в ранг. Маркус отдаде чест и кимна.
— Сър.
— Някакви идеи какво става?
Маркус сви рамене.
— Съобщиха за неизвестни сили източно оттук.
Келус направи гримаса.
— Това го знам.
— Тогава вашите предположения няма да са по-лоши от моите.
— Мислите ли, че това е поредната учебна тревога?
Маркус сви устни.
— Не, не мисля, сър. Знам, че капитанът е достатъчно вманиачен в тях, но сега не изглежда да е така.
Келус изсумтя.
— Може ли да са каними? Никога не са успявали да пресекат Тибър в голяма група.
— Може би са измислили начин — каза Маркус. — Както и да е…
— На стената! — чу се вик отдолу.
Маркус се обърна, за да види подвижен, нисък възрастен мъж в ливрея на камериер на легиона, който стоеше долу.
— Добро утро, Магнус.
— Ще разрешите ли да се кача и да поговоря с вас? — отзова се мъжът.
— Разрешавам — махна му с ръка Маркус и камериерът забърза нагоре по стълбите. Когато се озова горе, дишаше тежко.
— Центурион, трибун — задъхано кимна Магнус. — Току-що пристигна пратеник от капитана. Иска да предам на вашите хора да се разпръснат.