Бунтът на кралицата [bg]

— Ужасно е, Бри.

— На мен ми звучеше прекрасно — казах, спомняйки си как музиката й струеше надолу по коридорите.

— Ужасно е — настоя тя. — Мистрес Евелина иска да я подготвя навреме за слънцестоенето. Не мисля, че е възможно…

От седемте години, през които делях стая с Мерей, знаех, че е перфекционистка, когато ставаше дума за музиката й. Всяка нота трябваше да е изящно поставена, всяка песен трябваше да се свири с пламенност и възторг. Ако пръстите или лъкът на цигулката й допуснеха от струните да излезе грешен звук, тя се дразнеше от представянето си.

— Знаеш ли какво значи това? — попитах и се усмихнах, докато посягах към резбованата кутия върху един от рафтовете й.

Мерей се отпусна назад в леглото си и заяви с пресилен драматизъм:

— Прекалено уморена съм, за да играя.

— Имаме уговорка — напомних й, отворих кутията върху масата, която деляхме и измъкнах разграфената на квадрати дъска и мраморните пионки.

Баща й беше изпратил за двете ни тази игра на „пари или джунджурии“; игра, която Мерей обожаваше и бе играла през цялото си детство на остров Баскун. С течение на годините в Магналия, докато двете мислехме все повече за посвещаването си, вече почти нямахме време да играем. С изключение на вечерите, когато и двете бяхме объркани и разтревожени. Бяхме се зарекли тогава да изваждаме играта, като начин да си напомним, че наближаващото слънцестоене не беше всичко.

— Добре. — Тя склони, както и знаех, че щеше да стори. Надигна се от леглото и отиде до масата ни, събра няколко разхвърляни нотни листа и ги остави настрана.

Седнахме една срещу друга; цветните ни пионки проблеснаха, когато запалих свещите, а Мерей подхвърли един дукат, за да види на кого се пада първия ход.

— Ти започваш, Бри — каза тя.

Взрях се в пионките си, послушно подредени. „Пари и джунджурии“ беше стратегическа игра, в която целта беше да отстраниш и трите червени пионки на противника. Реших да започна от ръба, като преместих жълтата си пионка напред до първия квадрат с обозначение „джунджурии“.

Винаги започвахме играта мълчаливо, давайки си взаимно време да привикнем да се движим в такт една с друга. Аз имах склонност да правя дръзки ходове, а Мерей — предпазливи. Пионките ни бяха разпръснати по цялата дъска, когато тя наруши мълчанието ни, като попита:

— Получи ли вест от дядо си?

Взех първата й червена пионка, която тя дръзко беше оставила да се понесе към линията на сблъсъка ни.

— Да. Ще трябва да ти дам да го прочетеш по-късно.

Тя започна да се измества към една от моите червени пионки.

— Съобщи ли ти име?

— Никакво име. Обичайният отговор.

— Че баща ти е недостоен да бъде споменаван?

— Да, точно с тези думи. — Гледах я как помете една от червените ми пионки. Освен това ме беше блокирала с един от жълтите си пулове. Започнах да се провирам между тях…

— Ами твоят баща?