Време на мъчения [bg]

За първи път изричаше ругатня, но тя не се притесни. Даже й хареса. Думите му също й допадаха. Започна да си дава сметка, че при други обстоятелства с удоволствие би превърнала фантазията в реалност и би била с мъж като този, макар и за кратко. Отърси се от тази мисъл и установи, че действието й е колкото психическо, толкова и физическо, защото тялото й потрепери. Устните на Хенри се изкривиха.

— Какво беше това?

— Някой ходи по гроба ми[1].

— И това ще стане някой ден. Няма защо да бързаме. Още едно?

— Не, пих достатъчно, поне тук. Но си прекарвам добре с теб. Имаш ли местенце, на което да отидем?

— Ти нямаш ли?

— Не живея сама.

— С мъж или жена?

Тя реши да не лъже за това, въпреки че Хенри я гледаше толкова изпитателно, сякаш бездруго не й оставяше избор.

— Мъж.

— Гадже?

— Понякога.

— Но не е сериозно.

О, представа си нямаш, помисли си тя, но предпочете да повтори предишния си отговор.

— Понякога.

— Но не и тази вечер.

— Не.

Той поиска сметката и плати в брой от пачка банкноти. Държеше я скришно от Кори, но изглеждаше дебела.

— В кой хотел си отседнал? — попита тя, докато се отдалечаваше от бара.

Опита се да го хване за ръката, но той се държеше на разстояние — не много, но достатъчно.

— Не съм в хотел, а на квартира в една къща.

Това беше необичайно, но не дотолкова, че да я накара да размисли. Апартаментите бяха друга работа — сградите бяха труднодостъпни, а в този бизнес достъпът беше сред най-важните фактори, но къщата не беше чак такъв проблем. Къщите бяха по-уязвими от апартаментите и определено по-лесни от хотелите, стига алармата да беше изключена. При хотелите винаги съществуваше риск от камери, а при по-хубавите — и от охраната. Мотелите бяха идеални, особено тези от големите вериги, които бяха толкова свикнали с доставките на пици и проститутките, че не обръщаха никакво внимание на непознатите, защото за тях всички бяха непознати, колкото и кексчета или бисквитки да предлагаха на рецепцията.

— Компанията ли ти я осигурява?

— Може да се каже… в определен смисъл.

Колата му беше паркирана на улица „Мидъл“. За нейно учудване, оказа се малка „Тойота“. Изглеждаше шикозна, ако боговете на феминизма можеха да й простят подобно обобщение.

— Под наем? — попита тя, докато се качваше. Вътре беше много чисто, но не миришеше на автомобил под наем.

— Да. От някаква малка фирма, която ползва компанията ни. Нямаха друго.

— Хм.

Тя се опита да си спомни колко е изпил Хенри. В началото й се беше сторило много, но сега си спомняше големи количества бавно топящ се лед и последни шотове „Джак“, които мъжът изливаше в старата си чаша. Той пиеше бавно през цялата вечер и Кори подозираше, че може да е погълнала доста повече от него. Но тя също бе внимавала и дори беше изляла цяла чаша, когато той отиде до тоалетната.