![Подземен свят [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/6/3/podzemen-svyat-bg-download.jpg)
Подземен свят [bg]
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините #8
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-376-8
- Переводчик: Емилия Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Подземен свят [bg]». Краткое содержание книги:
— Не е необходимо да е така — каза той.
— Напротив, момче. Ще разбереш, когато помъдрееш и натрупаш опит в светските дела, а не само в боя… където, бога ми, наистина те бива…
Призрака поклати глава. Губеха време.
— Както и да е, сър. Така или иначе нямам зъб на теб, а на онези, на които служиш.
— Не мога, момче — отвърна тъжно телохранителят. — Не мога да те пусна.
Вдигнал сабята, той бе насочил върха ѝ право към противника. Изглеждаше непоклатим, но Призрака съзря позната искрица в очите му. Изражение на мъж, разбрал, че е победен, и от надвисналата гибел го дели „кога“, а не „дали“.
— Нямаш избор — каза Призрака, вече хвърлил се в атака.
Телохранителят видя единствено мъгляв трептеж, сякаш нощта се раздвижва, за да вмести светкавичната бързина на асасина.
Призрака не бе допуснал, разбира се, грешката да подцени врага. Предвиди какъв ще е ответният удар, а също и какво нападение очаква телохранителят. Заблуди го с лъжлив скок на една страна, после мигом смени посоката, усещайки как тялото му се подчинява, податливо като вода. Оттласквайки се от надгробен камък, налетя срещу противника от ненадейна височина и ъгъл.
Твърде ловко, твърде бързо и твърде изкусно за телохранителя. Обучен несъмнено в английската армия, по природа жилав като стар ботуш и доукрепнал в десетки битки отвъд океана, той все пак не можеше да се равнява с Призрака. Никак. Палката, лепкава от кръвта на последната жертва на асасина, се стовари върху темето му. С увиснала челюст и подбелени очи той се строполи в несвяст на земята.
След близо час щеше да се събуди с набъбнала глава, но иначе невредим, за да може да отговори на въпросите как той и тримата му обветрени в битки другари са се оставили да ги победи едно нищо и никакво момче.
Сега обаче бе извън играта, в блажено безсъзнание.
Междувременно Призрака прескочи надгробен камък и приближи до жената, която се повдигна на лакти и се взря в него със смесица от страх, благоговение и признателност.
— Мътните го взели, синко, демон ли си, що ли?
— Върви — каза ѝ той. — Махай се оттук, преди приятелят ни да се свести.
Обърна се, взе сабята на телохранителя и хукна след двамата търсачи на удоволствия. Насиненото, окървавено и подуто лице на жената се мержелееше пред очите му и го тласкаше напред, разпалвайки гнева му.
Лесно ги настигна. Те бяха пияни, шумни и бавни. След мимолетния уплах навярно си вдъхваха увереност, че телохранителите им ще се разправят с младия натрапник. Бяха самонадеяни, защото на хора като тях тревогите са им чужди. Наемат други да вършат мръсната им работа; имат слуги и лакеи да се тревожат вместо тях.
И да, Призрака ги настигна бързо и налетя върху онзи, който се влачеше по-назад. Събори го, обърна го по гръб и го възседна. Вдигна сабята да нанесе смъртоносния удар и впрегна целия си гняв, за да си спомни, че този мъж — същият този мъж — неотдавна се смееше, ритайки беззащитна жена.
10.
Денят да напусне Амритсар наближаваше, но нещо тревожеше Итън и той помоли за среща, резултатът от която щеше да разтърси дълбоко семейство Мир.
На тази среща Арбаз очакваше Итън да обяви, че е изпълнил обещанието си, а именно — да развие очевидния талант на сина му и да го извая в асасинска цялост, за да започне следващият етап от обучението му, който нямаше график и предначертан край и щеше да определи какво наследство ще оставят делата му в живия живот.
Но…
— Не мисля, че е готов — заяви безцеремонно и без предупреждение Итън.
Арбаз разчупи хляба и се усмихна.
— Значи не може да си тръгнеш, Итън. Така се споразумяхме.
Двамата бяха участвали заедно в големи приключения. Често говореха за диаманта Кохинор и как Арбаз го е открил. Понякога се включваше и майката на Джаядип и тримата се отдаваха на спомени. Имена като Александър Бърнс и Уилям Слиймън не значеха нищо за Джаядип, но за родителите му те бяха врата към друг свят на вълнуващи преживелици.
— Вече известих семейството си. Очакват ме да се върна у дома и възнамерявам да спазя дадената дума. Ще се върна, Арбаз, бъди сигурен.
— Тогава не разбирам… Споразумяхме се да обучаваш Джаядип, докато е готов за истински дела.
Момчето седеше до майка си с чувството, че е невидимо, докато го обсъждаха, пренебрегвайки присъствието му. Не че не беше свикнало — колкото по-важна бе темата, толкова по-невероятно беше да вземе думата. Никога не се допитваха до него, когато чертаеха бъдещето му, а и той не очакваше да вземат под внимание мнението му. Подразбираше се, че до второ нареждане няма избор по въпроси, засягащи съдбата му.