Игрите на Палача [bg]

Фицдуейн се киснеше във ваната и гледаше как жълтото му пластмасово пате се поклаща в сапунената вода. Душовете имаха един голям недостатък: нямаше къде да пуснеш патето си да плува.

През полуотворената врата се долавяше музиката на Шон О’Тиада.

Хюго не чу телефона. Мислеше за О’Тиада — един изключителен композитор, починал от алкохолизъм в разцвета на силите си, за Руди фон Графенлауб и за факта, че самоубийството, когато са намесени алкохолът и наркотиците, не е чак толкова рядко срещано явление в човешкото поведение. С тази разлика, че обесването е някак си по-драматично. Погледът му падна върху патето, което бе наполовина потънало. Изглежда пропускаше вода.

Чу смеха на Етен, която влезе и свали кърпата от затоплената окачалка.

— Обажда се Шейн. Пита дали имаш нещо против да оставиш за малко патето си и да поговориш с него.

Още с мокри ръце, Фицдуейн вдигна телефона. По косата му имаше пяна. Намали музиката и попита:

— Все още ли си жив?

— Голям шегаджия си, няма що — отговори Килмара. Беше влажна мартенска привечер и за да се прибере у дома, в Уест мийт, му трябваше повече от час. Беше раздразнителен и кисел. Май беше настинал.

— Има ли нещо ново — попита Фицдуейн — или просто се опитваш да ме измъкнеш от банята?

— Има — каза Килмара. — Докторът от Корк се съгласи, но ще трябва да отидеш там. Човекът от Берн каза, че туристите с добро държание са винаги добре дошли, въпреки че когато чу името Графенлауб, малко заекна. Що се отнася до мене, ако утре не съм на легло с остра пневмония, сутринта гледай да минеш към „Шрузбъри роуд“. Искам да си поговорим за живота и смъртта. Всичко ясно ли е?

— Отчасти — отговори Фицдуейн.

След три часа Килмара се чувстваше много по-добре.

Дървата пукаха в голямата камина. Омлет, доматена салата, малко сирене, червено вино — всичко това е особено приятно, ако е приготвено от французойка. От кухнята се чуваше бръмченето на кафемелачката.

Той се отпусна в стария кожен фотьойл. Децата се сгушиха недалеч от него. Бяха с еднакви пижами, както подобава на близнаци, и миришеха приятно на сапун, на шампоан и на току-що изкъпани шестгодишни малчугани. Когато виковете и протестите от сорта на: „ама, татко, нали няма да си лягаме, докато косите ни съвсем, ама съвсем не изсъхнат“ най-после затихнаха, той имаше възможност да поговори с Аделин. Както винаги, щом я погледнеше или помислеше за нея, чувстваше, че му е провървяло.