Рестарт [bg]

Така че снощи взех ранния полет от Сиатъл за Атланта, после за Форт Майърс и дойдох на работа направо от летището. Не съм стъпвал в новия дом. За последно видях Либи преди седем дни, когато тя ме остави пред летището в Сан Франциско, целуна ме и ми пожела приятно прекарване на ваканцията без нея. Не съм съвсем сигурен, между другото, дали беше искрена.

Докато бях на почивка, тя намери къщата тук. Не е кой знае колко хубава, но е достатъчно добра за временно назначение. Да не говорим, че била невероятно удобна за човек на работа в „Тао“, понеже се намирала на 10 минути път с кола.

Следвам указанията на джипиеса. След няколко минути завивам в безлюдна задънена улица и вкарвам форда си в алеята. Веднага забелязвам жена си — тя е в предния двор и копае с лопатка за разсаждане в тъмната земя.

Когато Либи чува пукащия под колелата чакъл, вдига глава. Носи широкопола ленена шапка, жълта лятна рокля и гумено сабо на бос крак. Слизам от колата, разтъпквам се и с обратен ритник тръшвам вратата с подметката. Отправям се към нея.

Всеки път, когато видя жена си след период на отсъствие — та дори да е само един ден — си мисля: „Как успях да излъжа жена като тази?“. Тя е 15 години по-млада от мен, на трийсет и няколко, но достатъчно възрастна, за да не ме излага, когато двамата е нея се появим на някое вечерно парти. Има кестенява коса до раменете, светли очи, мило лице и високо източено тяло, оформено от редовни посещения в залата за фитнес и желязна дисциплина, която някога намирах за прелестна, но сега ми се струва безжалостна и плашеща.

Не знам какво очаквам да направи при появата ми — може би да хвърли лопатката, да скочи и да ме прегърне с изкаляни ръкавици или поне да се усмихне с онази притеснена усмивка, в която се бях влюбил преди толкова много години. Но тя не прави нищо подобно. Остава клекнала в зеленчуковата леха и ме поглежда с любопитство, сякаш съм се върнал, след като съм отскочил до бакалията, а не след 7-дневно отсъствие.

Когато се приближавам толкова, че повече да не може да ме игнорира, тя най-сетне се изправя, избърсва калта от ръкавиците си и накланя странично глава. Стъпвам в рохкавата почва — кафява пръст, оборски тор и торф — и поемам през зеленчуковата градина. Виждам доматени корени, спретнато привързани към бамбукови колци със зелен конец, прави редици маруля и стръкове разнообразни подправки.

— Още ли ми се сърдиш? — питам аз.

— За какво?

Въпросът й е уместен. Изборът наистина е богат. Свивам рамене.

— Естествено, че не — уверява ме тя.

— Тогава целувка?

Прегръща ме непохватно. Обръща лице нагоре и аз я целувам. Тя обхваща главата ми с кожените си градинарски ръкавици и аз усещам изсушената трошлива животинска кожа по шията си, парченца от която се посипват по яката на ризата ми.