Кралица на магиите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на магиите». Краткое содержание книги:
Но пророчеството гласяло, че той ще се събуди и отново ще пожелае да установи господството си над целия свят. Сега Кълбото е откраднато от жрец на Торак и скоро ще настъпи мигът, когато злият Бог ще се събуди.
Великият магьосник Белгарат и дъщеря му Поулгара — най-могъщата вълшебница на света, вървят по следите, оставени от кълбото. Целта им е отново да си го възвърнат, преди да се е случило страшно, смъртоносно бедствие. Придружава ги момъкът Гарион — който само преди месеци е бил обикновено момче в обикновена селска ферма, ала сега тъкмо той е центърът на разгорешените събития. Младежът никога не е вярал в съществуването на магьосниците. Ала с всяка измината левга у него нараства особена сила. Тя го принуждава да прибягва до магии, които умът му не може да приеме.
— Астурианската архитектура е отражение на обществото им — отбеляза Силк. — Солидната къща не е нещо лошо в страна, където споровете между съседите често се изплъзват от контрол.
— Толкова ли се плашат един от друг?
— Просто са предпазливи, Гарион. Нищо друго.
Лелдорин скочи от седлото пред тежката врата и заговори с някого през тясна пролука, покрита с решетки. Накрая се разнесе дрънчене на вериги и скърцане на тежки, обковани с желязо греди.
— Не бих рискувал с резки движения, когато се озовем вътре — тихо се обади Силк. — Вероятно ни наблюдават стрелци с лъкове.
Гарион го изгледа изпитателно.
— Има такъв странен обичай по тези места — поясни Силк.
Влязоха в покрития с калдъръм двор и слязоха от конете. Граф Релдеген ги чакаше на вратата. Беше висок слаб мъж със стоманеносива коса и брада. Беше облечен в пищен зелен жакет с дълги ръкави, подпираше се на солиден бастун и макар че се намираше в собствения си дом, носеше меч на хълбока. Той се спусна с мъчително куцукане по широките стъпала към двора, за да ги посрещне.
— Здравей, вуйчо — обърна се към него Лелдорин и почтително се поклони.
— Здравей, племеннико. — Графът го удостои с учтиво кимване.
— Приятелите ми и аз се озовахме в близост до твоята къща — заяви Лелдорин — и си помислихме, че можем да намерим подслон при теб тази нощ.
— Винаги си добре дошъл, племеннико — отговори Релдеген с хладна официалност. — Вечеряли ли сте?
— Не, вуйчо.
— Тогава ще се нахраните заедно с мен. Бих ли могъл да узная кои са приятелите ти?
Господин Улф свали качулката си, пристъпи напред и каза:
— Познаваме се, Релдеген.
Графът се ококори.
— Белгарат? Ти ли си?
Улф се засмя.
— О, да. Все още се скитам по света и предизвиквам най-различни опасни неща.
Релдеген се засмя топло и стисна рамото му.
— Влезте всички, моля. Нека не стоим навън в този студ.
После се обърна и закуцука по стълбите към къщата.
— Какво е станало с крака ти? — попита го Улф.
— Уцелиха ме със стрела в коляното. — Графът вдигна рамене. — Резултат от стар спор — много време измина, откакто забравих каква беше причината за него.
— Доколкото си спомням, ти доста често се намесваше в подобни разпри. Навремето дори си мислех, че ще изживееш целия си живот с изтеглен меч.
— Вярно, бях доста буен младеж — призна графът, отвори широката врата и ги поведе по дълъг коридор. Стигнаха стая с внушителни размери, в чиито четири ъгъла бяха запалени големи камини. Огромни извити каменни арки подпираха тавана. Подът беше направен от полиран черен камък и бе застлан с рогозки и животински кожи. Стените, арките и таванът бяха варосани и създаваха поразителен контраст с черния под. Тежки, украсени с дърворезба столове от тъмнокафяво дърво бяха поставени на различни места в стаята, а близо до едната камина имаше огромна маса, в средата на която се издигаше голям железен свещник. Десетина книги с кожени подвързии бяха разпръснати върху каменния плот на масата.
— Книги, Релдеген? — изумено възкликна Улф, докато останалите сваляха наметалата си и ги подаваха на един слуга. — Ти си улегнал, приятелю.
Графът само се усмихна на забележката му.
— Май забравих да се държа както подобава — извини се Улф. — Дъщеря ми, Поулгара. Поул, запознай се с граф Релдеген, стар мой приятел.
— Госпожо — поздрави я графът с изящен поклон. — Чест е за мен, че посещавате къщата ми.
Леля Поул тъкмо се готвеше да му отговори, когато в стаята нахълтаха двама млади мъже, увлечени в разгорещен спор.
— Ти си истински идиот, Берентайн! — озъби се единият. Беше облечен в ален жакет.
— Може би ти прави удоволствие да мислиш така, Торасин — отговори вторият, силен наглед млад мъж с белезникава къдрава коса и туника на зелени и жълти райета. — Ала независимо дали ти харесва, или не, бъдещето на Астурия е в ръцете на мимбратите. Злобните ти подмятания и изпълнените с омраза излияния няма да променят този факт.
— Я стига, Берентайн — подигра му се тъмнокосият. — Призлява ми от твоя навик да подражаваш на добрите светски маниери на мимбратите.
— Престанете, господа! — остро произнесе граф Релдеген и почука с бастуна по каменния под. — Ако продължавате да обсъждате политическите проблеми, ще ви разделя — ако се наложи, ще употребя и сила.
Двамата млади мъже си размениха свирепи погледи и поеха към два противоположни ъгъла на стаята.
— Синът ми Торасин — произнесе графът с извинителна нотка в гласа и посочи тъмнокосия младеж: — А това е братовчед му Берентайн — син на брата на покойната ми съпруга. Вече две седмици, откакто се карат по този начин. Само ден след пристигането на Берентайн се наложи да им прибера мечовете.