Гората [The Woods-bg]

— Лека нощ, тате — казва тя.

— Лека нощ, мишле.

Деца. В един момент приличат на богове в пристъп на ярост, след малко се превръщат в добросърдечни ангелчета.

Включвам касетофона и гася светлината. Слизам в домашния си кабинет и пускам компютъра. Актуалните ми дела се изведени в икони. Натискам тази за случая Шамик Джонсън и задълбавам в документите.

Кал и Джим.

Не може да се каже, че моята пострадала попада в категорията на така наречените любимци на съдебните заседатели. Шамик е на шестнайсет години и има извънбрачно дете. Задържана е два пъти за сводничество, а за притежаване на марихуана — веднъж. Работи като изпълнителка на екзотични танци по разни частни празненства и да, това е евфемизъм за стриптийз. Човек може да се запита какво е търсила на онова парти. Подобни неща не ме обезкуражават. Дори ми дават нови сили за борба. Не защото обръщам кой знае какво внимание на външната издържаност, а защото съм вътре, ама много навътре в правосъдието. Шамик можеше да е русокоса заместник-председателка на студентски съвет, с къща в ухаещия цветен Ливингстън, а насилниците — чернокожи. Все тая.

Тя е човешко същество, личност. В никакъв случай не заслужава онова, което са й сторили Бари Маранц и Едуард Дженрът. И аз ще ги пратя там, където им е мястото.

Връщам се към първите материали по делото и карам нататък. Сградата на мъжкото общежитие е богаташка, с мраморни колони, гръцки букви по стените, прясно боядисана, с нови килими. Проверил съм телефонните обаждания. Огромно количество. Всяко момче разполага с отделна линия. Да не говорим за мобилните апарати, текстовите съобщения, електронната поща и пейджърите. Един от хората на Мюз е проследил всички изходящи комуникации през онази нощ. Над сто на брой, но нищо не привлича вниманието. Тук са и всички сметки: за ток, вода и портиер, от магазина за алкохол, кабелната телевизия, онлайн услуги, пици по Интернет.

Задръж така.

Замислям се. Спомням си показанията на моята пострадала. Не ми трябва да ги чета. Отвратително е и доста извратено. Двете момчета карат Шамик да прави разни неща, обръщат я в различни пози, като не спират да говорят. Има нещо в това, в това движение насам-натам, във всички тези пози…

Телефонът звъни. Обажда се Лорън Мюз.

— Добри ли са новините? — питам аз.

— Само при условие, че приемаш за вярна поговорката „липсата на новини е добра новина“.

— Не я приемам.

— Ако щеш. Нещо ново при теб? — пита тя.

Кал и Джим. Какво ми убягва, проклет да бъда? То е тук някъде, а не мога да се добера до него. Всеки познава това усещане, когато аха-аха ще изплюе името на боксьора, чийто персонаж е взет за „Рамбо III“ и се върти под самия език. И сега е същото. Просто не мога да се сетя.

Кал и Джим.

Отговорът е някъде тук, но се крие. Крие се в някой мозъчен лабиринт. Проклет да бъда, ако не се докопам до тъпото копеле и не му извия врата.

— Още не — отвръщам аз. — Но да караме нататък.