Гората [The Woods-bg]

— Домашните сме ги направили — съобщава тя.

— Благодаря.

Тя махва пренебрежително с ръка.

— Кара, миличка, баща ти е тук.

Нула внимание и този път. Усещам назряването на скандал. И това ще да е от таткото. В представите на нашето управлявано от духа на Дисни общество отношенията между овдовял баща и осиротяла дъщеря са пълна идилия. Погледайте малко филми като „Малката русалка“, „Красавицата и Звяра“, „Малката принцеса“, „Аладин“ и ще разберете какво имам предвид. Да нямаш майка във филмите изглежда много шик, което си е чиста перверзия, ако се замисли човек. Да нямаш майка в истинския живот е навярно най-жестокото нещо, което може да сполети едно момиченце.

Правя се на строг:

— Кара, тръгваме си веднага.

Лицето й е сурово и аз се готвя за сблъсък, но по някакво чудо боговете се намесват. Кукленският акумулатор сдава напълно багажа. Розовичкия джип спира. Кара прави опит да го прибута още малко с крака, но возилото не помръдва. Кара въздъхва, измъква се от джипа и поема към колата.

— Кажи „довиждане“ на леля Грета и братовчедка си.

Казва го с глас така прегракнал, че би предизвикал завистта на всеки пубер.

У дома моментално включва без разрешение телевизора, за да гледа епизод от „Готованеца Боб“. Имам усещането, че този сериал върви денонощно без прекъсване. Дали пък някоя станция не излъчва само него? Освен това епизодите изглеждат най-много три на брой. Това никак не се отразява върху зрителския интерес.

Понечвам да се обадя, но преглъщам думите. Тъкмо сега предпочитам вниманието й да е ангажирано някъде. Продължавам да си блъскам главата както над случая с изнасилването на Шамик Джонсън, така и над внезапната появява и убийство на Джил Перес. Налага се да призная, че позициите ми в най-големият случай от моята кариера започват да се разклащат.

Заемам се с вечерята. Повечето пъти се храним навън или поръчваме да ни донесат у дома. Имаме си бавачка-иконом, но днес й е почивен ден.

— Искаш ли топли сандвичи с кренвирши?

— Все ми е едно.

Телефонът звъни и аз вдигам слушалката.

— Господин Коупланд? Инспектор Тъкър Йорк на телефона.

— Слушам ви, инспекторе, с какво мога да ви бъда от полза?

— Открихме родителите на Джил Перес.

Усещам как дланта ми стяга слушалката.

— Идентифицираха ли трупа?

— Още не.

— Какво им казахте?

— Без да се обиждате, господин Коупланд, но това не са приказки за телефон. Детето ви си било живо толкова години, а сега хоп, появява се отнякъде и вече е убито.

— Прав сте.

— Говорихме общи приказки. Ще ги докараме тук, за да видим дали можем да получим несъмнено опознаване. Има нещо друго: доколко сте сигурен, че това е именно Джил Перес?