Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
На излизане Мори ме спира.
— Днес не си много приказлив — отбелязва той.
Не знам. Просто нямам какво да кажа.
— Според мен имаш много да кажеш. Всъщност, Мич ти, ми напомняш за един мой познат, който също не обичаше да споделя много на младини.
Кой?
— Аз.
Вторият вторник
Разговаряме за самосъжалението
Следващия вторник отидох пак. Както и още доста вторници. Очаквах тези посещения с нетърпение по-голямо, отколкото човек би допуснал, като се има предвид, че летях седемстотин мили, за да мога да поседя край умиращия старец. Но когато бях на гости при Мори, времето сякаш течеше по друг начин, освен това се харесвах повече, докато бях при него. Нито веднъж вече не взех мобифон под наем за пътуванията си от летището. Нека чакат, казвах си, следвайки примера на Мори.
Положението с вестника в Детройт не се развиваше добре. Всъщност беше станало съвсем ненормално, сблъсъците между стачници и нови работници бяха отвратителни, имаше арестувани, пребити, някои дори лягаха пред камионите на доставчиците на улицата.
На този фон посещенията при Мори ми действаха като пречистващ душ от човешка топлота. Разговаряхме за живота, разговаряхме за обичта. Разговаряхме по една от любимите теми на Мори, състраданието, и защо в нашето общество то не достига. Преди третото ми посещение се отбих в един базар, наречен „Хляб и зрелища“ — виждал бях торбите с надписа в дома на Мори и реших, че храната там може би му харесва — и се натоварих с пластмасови кутийки от щанда им за пресни храни, неща от рода на оризово фиде със зеленчуци, супа от моркови и баклава.
Когато влязох в кабинета на Мори, вдигнах торбите така, сякаш току-що бях ограбил банка.
— Манджата иде! — изревах аз.
Мори извъртя очи и се засмя.
Междувременно го оглеждах да търся белези за напредъка на болестта. Пръстите му служеха все още добре, за да пише с молив или да си намести очилата, но ръцете можеше да си вдигне едва над височината на гърдите. Прекарваше все по-малко време в кухнята и хола, а все повече в кабинета, където имаше голям лежащ стол, отрупан с възглавници, одеяла и специално изрязани парчета дунапрен за подпиране на отслабналите му крака. Държеше край себе си звънче и винаги, когато главата му се нуждаеше от преместване или се налагаше „да използва походната тоалетна“, както се изразяваше той, Мори разклащаше звънчето и Кони, Тони, Бърта или Ейми — неговата малка армия от домашни помощнички — идваше. Понякога не му беше никак лесно да вдигне звънчето и се ядосваше, че не може да го накара да звъни.
Попитах Мори дали му става мъчно за самия него.
— Понякога сутрин — отвърна той, — тогава ми става мъчно. Опипвам тялото си, раздвижвам пръстите си, ръцете си — каквото все още мога да движа — и ми е мъчно за това, което съм изгубил. Става ми мъчно, че умирам по този бавен и коварен начин. Но след това преставам да тъгувам.
Просто така?
— Ако имам нужда, си поплаквам. Но след това гледам да се концентрирам върху всички добри неща, които все още имам в живота си. За хората, които идват да ме виждат. За историите, които ще чуя. За теб, ако е вторник. Защото нашият ден е вторник.
Аз се ухилих широко. Нашият ден.
— Мич, не си позволявам да се самосъжалявам повече от това. По малко сутрин, няколко сълзи и това е всичко.
Помислих си за всички онези хора, които познавах и които прекарваха голяма част от будното си бреме в самосъжаление. Колко по-полезно би било да наложат ограничение на дневната си дажба самосъжаление. Само минута, две, за да пролеят някоя и друга сълза, а след това да продължат с работата си за деня. Щом Мори можеше да го прави и то при такава ужасяваща болест…
— Ужасяваща е само ако ти я виждаш като такава — казва Мори. — Ужасяващо е да гледам как тялото ми съхне и вехне с всеки изминал ден. Но тя е също така прекрасна, защото разполагам с достатъчно време, за да се сбогувам.
Той се засмя.
— Не всички имат такъв късмет.
Загледах го как седи в инвалидната си количка, неспособен да стои прав, да се измие и да си обуе гащите. Късмет ли? Наистина ли спомена късмет?
През междучасието, когато на Мори му се наложи да отиде до тоалетната, прелистих бостънските вестници, натрупани около стола му. Там се разказваше за някакво малко градче, в което две момичета в юношеска възраст измъчвали и убили седемдесет и три годишен старец, с когото се били сприятелили, след което си направили купон във фургона, който бил негов дом, излагайки трупа на показ. Имаше и друга история за наближаващия съдебен процес срещу мъж, убил хомосексуалист след като последният бил казал по телевизията, че го харесва.