Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
— Скъпа, скъпа…
— О, Рай, все още ли ме обичаш?
— Обожавам те, скъпа! Обожавам те, малката ми теменужка, раснала на сянка… единствената ми любима…
— Толкова съм нещастна. О, Рай… това съкрушително разочарование… този ужасен момент… не можеш да си представиш как се почувствах: почуках на онази врата с очакването да видя лицето на любимия си… и тогава… идеше ми да се хвърля от скалите в онази долина. Но ето те тук, най-сетне си с мен. Повече никога не бива да те губя, никога, никога.
— Никога няма да ме изгубиш, скъпа. Но не можех да отида, не смеех. Знаеш, че всеки човек дължи пари и аз съм в същото затруднение като останалите. Щеше да се случи точно каквото ти обясних, а то щеше да е още по-зле. Но сега всичко е уредено. Да ме загубиш!? Нито за мг няма да ме изгубиш, красив мой идол!
— О, да, толкова се радвам! Рай и малката му теменуга ще бъдат много щастливи и той няма да обича друга освен нея.
— Никога, скъпа, никога. И наистина бе така.
— Никога, разбира се, никога.
— Сигурна съм, че не е имало друг начин, освен да отсъстваш от Каруел.
— Разбира се, как иначе! Нали знаеш всичко? Ти си моето разумно малко момиченце и не би искала да отегчаваш и да притесняваш своя горкичък Рай. Ще ми се сам да си бях господар и скоро щеше да видиш кой те обича най-много на този свят.
— О, да, сигурна съм.
— Да, скъпа, така е. Ако искаш да бъдем щастливи, трябва да си сигурна в това. Ако думите имат някаква сила, ако действието е доказателство, не би могла да се съмняваш в мен — знаеш, че те обожавам, — понеже какъв друг мотив бих имал да ти кажа това?
— Никакъв, никакъв, скъпи, скъпи Рай. Аз съм такава глупачка, моля те да простиш на глупавото си птиченце. О, Рай, не е ли ужасно… Но е по-добре струва ми се, когато няколкото мъчителни часове отминат и ние бъдем щастливи… горката малка теменужка и Рай щастливи заедно до край на живота си.
— И аз за това си мисля през цялото време. Нали разбра всичко, което ти казах?
— Да, всичко… за утре сутринта… всичко…
— Нали пътят не е прекалено дълъг за теб?
— О, не.
— А старата Дулчибела ще те последва рано през деня до Дронтън. Нали помниш името на къщата?
— Да, Танзи Уел.
— Точно така, умницата ми. И помни, скъпа, не трябва да се вълнуваш, бъди тиха и кротка. Още само няколко часа предпазливост, а после няма да имаме тревоги. Не искам обаче да ни преследват, не искам сцени, не искам да тревожа малкото си птиче повече, отколкото е нужно. Дръж воала си спуснат дори когато поглеждаш през прозореца. Просто стигни до Танзи Уел и прави, каквото ти казвам. Другото остави на мен. Чакай малко, кой е там? Не, няма нищо. Най-добре вече да тръгвам, мила моя… да, така е по-разумно… може някой да наднича, така че тръгвам.
След бурно сбогуване, проливане на сълзи, сред надежди, паника и благословии кратката среща приключи.
Прозорецът беше затворен и Алис Мейбъл се върна в стаята си — влюбените щяха да се срещнат отново на четирийсет мили от това място. С разтуптяно сърце тя лежеше, размишляваше, плачеше и копнееше за утрото, от което се страхуваше.
Утрото настъпи, дойде време за закуска заедно със стария господар, който, наведен над чашата с кафето си, нетърпеливо повика икономката госпожа Дърдин и й каза:
— Научих, че госпожица Алис не се чувства добре тази сутрин. Върви и питай старата Дулчибела дали иска да повикаме лекар и дали желае нещо за закуска — парче пай с гъше месо или нещо друго. Изпрати някого в града да повика лекаря, ако тя или старата Дулчибела наредят, а ако стане време за църква, да го извикат дори по време на службата. И разбери дали Али иска да хапне нещо. Сетне освободи икономката с обичайното отсечено кимване.
— С радост ще отида до града, ако наредите, сър — каза Чарлс Феърфийлд, който явно се опитваше да възвърне учтивото си поведение. — Много съжалявам, че горката Али… искам да кажа госпожица Мейбъл… е толкова зле.
— Сигурен съм обаче, че няма да се разревеш. Освен това в Уайвърн има достатъчно хора, които могат да изпълнят поръчките й, без да се налага да те притесняваме.
Капитанът здраво стисна зъби и остави тази неприятна реч да мине покрай ушите му.
Преди да стане време за църква, старият господар два-три пъти заставаше в основата на стълбите, интересуваше се как е госпожица Алис и изпращаше съобщения на приближената й Дулчибела.
Старият господар никога не пропускаше службата в църквата. Беше точен като предшественика си, стария сър Томас Феърфийлд, който ходеше на църква всяка неделя и по празниците, лежеше по гръб и се молеше, облечен в осеяните с петна одеяния в червено, синьо и златно от времето на Джеймс, с които бе умрял, а сетне завинаги се бе превърнал в боядисан камък, вдигнал поглед право нагоре, опрян до стената и молитвено сключил ръце оттогава насетне. Макар старият господар да не си правеше труда да чете, още по-малко пък да се моли, и мислеше за свои си работи по време на службата, поне благопристойно прелистваше молитвеника, изправяше се, сядаше или коленичеше, сякаш бе назначен за водач на своите арендатори, събрани в старата църква.