Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
— Около триста годишно, струва ми се, сър — отговори Чарлс.
— Триста и осемдесет — уточни старецът с усмивка. Не съм чак толкова стар, че да не си спомням — триста и осемдесет. И ги пилееш по оперите и кръчмите на Лондон, по танци и по зарове, а после се връщаш тук без пукната пара, за да яздиш конете ми и да се наливаш с вино. И това ми било честна игра. Хайде, ела.
Следван от своя мастиф, старият господар напусна стаята със скована походка.
Чарлс се изненада от това избухване и остана загледан след стареца, чудейки се как да тълкува поведението му, защото господарят Хари бе достатъчно добронамерен, че да не му се свиди проявата на гостоприемство, а и никога досега не се бе дразнил от присъствието на сина си у дома в Уайвърн.
„Какво ли знае! — помисли си Чарлс. — Все пак има достатъчно време. Ако съм нежелан тук, мога да си взема чадъра и куфара, да се поклоня учтиво и да си тръгна по живо, по здраво“.
Само че високият капитан не изглеждаше никак весел, а бе блед и гневен, когато се изправи и силно ритна вестника, който падна върху крака му. Погледна през прозореца, пъхнал едната си ръка в джоба и потънал в горчив размисъл. След това взе въдицата, мухите си и кутията за пури, запъти се към реката, където потъна в монотонната наслада, възхвалявана в миналото от Венабълс и Уолтън, и прекара в унес скучните часове.
Блажено бягство за онези загадъчни смъртни, които живеят в хармония с природата — докато се скитат самотно по криволичещия речен бряг, те се освобождават от спомените, от угризенията и от житейските несгоди, все едно слушат мелодичния ромон на сумрачната Лета.
Капитанът не приличаше на такъв човек, какъвто го описа баща му — беше по-скоро неспокоен мъж, отколкото отдаден на развлеченията, човек, който веднага щом останеше сам, започваше да размишлява над някаква непосилна тревога и освен докато упражняваше „благородното си призвание“, рядко изглеждаше щастлив или спокоен.
Дойде време за вечеря. Трима души, несъмнено странна сбирка. Старият господар в лошо настроение и ужасно мълчалив. Чарлс — също мълчалив и разсеян, тялото му седеше и ядеше вечерята си, а душата му се скиташе с черната грижа и с други привидения по далечната Стикс. Младата дама, погълната от мислите си, от неприятните си мисли.
Най-сетне старият господар се обърна към натрапника с поглед, който можеше да го удави чак в Червено море:
— По мое време младите хора бяха по-жизнени и все имаха какво да разкажат за себе си. Не настоявам да разговаряш с мен, докато се храним, но си длъжен да разговаряш с нея. Това не е възпитано, навремето беше така. Май изобщо не си я питал как е, откакто си пристигнал. Сигурно такива са лондонските обноски.
— О, попитах я, уверявам ви. Не бих допуснал подобен пропуск. Алис ще ви каже, че не съм такъв глупак — отговори Чарлс и вдигна поглед към нея.
— Не че изобщо има някакво значение дали си я питал — продължи господарят, — но не е зле да не забравяш, че не сте точно брат и сестра, така че ще я наричаш госпожица Мейбъл, а не Алис.
Капитанът се опули. Старият господар решително бе вперил поглед в шишето с бренди, от което наливаше в чашата си. Алис Мейбъл бе свела очи към чинията си и с връхчето на пръста си си играеше с трохите върху покривката. Не знаеше какво да каже, нито какво да очаква.
Веднага щом господарят приготви своето бренди с вода, той насочи свъсения си поглед към сина си с поруменели старчески страни, поклати глава мрачно като оракул и за известно време тишината отново обгърна тримата на масата.
Допускам, че и тримата участници в тази потискаща вечеря отново потънаха всеки в своите мисли за известно време. Но никой не обели и дума.
— Между другото, Алис… искам да кажа, госпожице Мейбъл… в Лондон видях една малка картина, която сигурно би ви заинтригувала — каза капитанът. — Емайлирана миниатюра на Мария Антоанета — красив малък предмет с размерите на часовника ви. Не можете да си представите колко красив и одухотворен портрет.
— Тогава защо не й го купи като подарък, по дяволите? Каква полза да й разказваш колко е бил красив! — начумерено го скастри старият господар. — Не че не си имал пари. Мътните да го вземат, навремето един млад мъж щеше да се срамува да говори за такъв предмет, ако не е в джоба му, за да го поднесе като подарък.