Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Уокър Бо веднага разбра, че бяха Шадуини. Разбра също, че идват заради него.
Разгледа ги хладнокръвно и безпристрастно.
Първият бе висок, строен и смъртноблед. Кожата му бе опъната върху костите и той приличаше на скелет, приведен напред като котка, която се готви да нападне жертвата си. Лицето му приличаше на череп с отпусната челюст, а очите му бяха безизразно втренчени, с опулен и празен поглед. Той не носеше дрехи и голото му тяло не бе тялото нито на мъж, нито на жена, а на нещо средно. От ноздрите му излизаше зеленикава мъгла.
Вторият конник също не би могъл да се оприличи на нищо. Имаше силуета на човек, но без кожа и кости. Приличаше на ужасен тъмен облак, който се виеше и гънеше вътре в очертанията си. Това бе облак, който наподобяваше затворени зад стъкло мухи или комари, скупчени толкова нагъсто, че препречваха достъпа на светлината. Ужасяващите звуци, които издаваше, трябваше да предупредят, че в неговия призрачен образ е скрито такова зло, че просто е страшно да си го помислиш.
Третият можеше па-лесно да се оприличи на нещо. Бе покрит с броня от глава до пети, носеше пика и различни други оръжия — ножове, мечове, копия и една огромна върлина, на която висеше верига с нанизани кости и черепи. Шлем скриваше лицето му, но очите, които се подаваха през процепите му, бяха червени като огън.
Последният ездач бе обвит в наметало и с качулка и бе невидим като нощта. Лицето му оставаше скрито в качулката, не можеха да се видят ръце, които да държат поводите на коня му. Той яздеше прегърбен като много стар човек, целия сгърчен и разкривен — едно същество, осакатено от възрастта и времето. Но той не излъчваше слабост, нито дори и намек за онова, което изглеждаше на пръв поглед. Този ездач яздеше стабилно и уверено. Бе осакатен не от времето или възрастта, а от товара на всички онези животи, които бе отнел.
Вървеше с преметната през рамо коса.
Щом ги разпозна, Уокър Бо направо се вцепени. В Друидските истории, записани в отколешни времена, се споменаваше за тези Четирима конници. Той знаеше кои са те и с каква цел са били създадени. Сега Шадуините бяха приели формата и същността на тези тъмни сенки от миналото.
Гърдите го стегнаха. Четирима конници. Четиримата конници от легендите, унищожителите на смъртния човек, възкръснали от едно далечно и отдавна забравено минало. Но той бе чел преданията и се опитваше да се увери, че ги познава добре.
Глада. Чумата. Войната. Смъртта.
Уокър отдръпна ръката си от Мърко и котаракът започна да издава дълбоко гръдно ръмжене. Шадуини, помисли си Уокър с тревога и страх. Създания, които са вьплъщение на абстрактни същности, на всички форми на унищожение и сега идват да ни убият.
Той отново се замисли кои бяха всъщност Шадуините, каква беше онази сила, която им позволяваше да се превръщат във всичко, което пожелаят. С преображението си той не бе получил познание по този въпрос. И сега, както и в самото начало, той нищо не знаеше за техния произход. Да, те бяха наистина тъмни сили, за каквито го бе предупредила сянката на Аланон. Да, това бе самото въплъщение на злото, което използваше магията като оръдие за унищожение. Но кои бяха те всъщност? Какъв бе техният произход? Как биха могли да бъдат унищожени?
Къде можеше да намери отговорите на всички тези въпроси?
Наблюдаваше как Четиримата конника приближават, възседнали своите залитащи, измъчени кобили, които имаха само далечно подобие с конете, а всъщност бяха съвсем различни. От ноздрите си изпускаха отровни изпарения. Ноктите им дращеха и се забиваха в скалите. Вдигаха нагоре глави и оголваха кривите си пожълтели зъби. С равномерна крачка Конниците приближаваха.
След като стигнаха вратите на крепостта, спряха. Не направиха никакъв опит да влязат. Изглежда не възнамеряваха да продължат пътя си. Наредиха се в една редица пред вратата и зачакаха. Уокър също зачака. Минутите минаваха и постепенно се развиделяваше. Мракът отстъпваше.
Най-сетне слънцето изгря над планините на изток и разпиля бледи отблясъци над тъмните върхове. Тогава пред вратите долу Конникът Глад ненадейно започна да приближава. Когато се изправи пред лоста, той вдигна приличната си на скелет ръка и почука. Звукът от почукването му отекна далечно и кухо — като последно дихание, когато животът напуска тялото. Уокър целият потръпна. Не можеше да понася това, че не успява да се овладее.