Талисманите на Шанара

— Пар се бе посветил изцяло на търсенето, което предприе. Имаше желязна решителност. Каквото и да е сторил всеки измежду нас, сигурно е, че той никога не би се отказал.

— Същото мисля и за Рен — допълни старецът замислено. — И тя бе непоколебима, макар и да не й личеше до такава степен — той смело срещна погледа на Уокър. — Сянката на Аланон е доловила мотивите, които могат да накарат всеки от вас да изпълни повелята му. И на мен ми се струва, че никой всъщност не би могъл да се откаже.

Уокър се облегна на стола. Правата му черна коса и брадата скриваха изпитото му лице. Погледът му беше така проницателен, че нищо не можеше да му убегне.

— От времето на Шеа Омсфорд досега Друидите ни държат в своя власт, не е ли така? — размишляваше той, вглъбен в себе си. — Усетили са ни слабостта и са ни превърнали в свои затворници. Ние сме техни слуги — и рицари на тяхната раса.

Коглайн усети как въздухът в стята се раздвижи — един съвсем осезаем отклик на магията, която трептеше в гласа на Уокър. Беше усещал това неведнъж, откак Уокър излезе от Крепостта. То беше знак за силата, с която се бе сподобил. Тъй като вече бе повече Друид, отколкото човек, той бе проявление на онези тъмни изкуства и закони, които на времето, много отдавна, сам старецът бе изучавал и отхвърлил в полза на старозаветните науки. Една пропусната възможност, мислеше си той. Но пък беше запазил разума си. Питаше се дали Уокър ще намери покой при това негово развитие.

— Ние сме обикновени хора — предпазливо изтъкна той.

А Уокър отвърна с усмивка:

— Ние сме обикновени глупаци.

Те разговаряха до късно през нощта, но Уокър все още не можеше да реши какво да предприеме. Да потърси останалите членове на семейството си — да, но откъде и как да започне. Най-лесно беше да използва новопридобитата си магическа сила, но дали това нямаше да го открие пред Шадуините? Дали враговете му вече не бяха разбрали какво се е случило — че той самият бе станал Друид, а Паранор се бе върнал на земята? Колко ли силна бе магията на Шадуините? Колко ли далеч можеше да достигне тя? Не трябва да бързам да я изпитвам, повтаряше си той. Все още не знаеше всичко за собствената си магия. Продължаваше да я опознава. Не биваше да избързва преди да реши какво да прави.

Колебанията му продължаваха и постепенно Уокър започна да долавя някаква промяна в отношенията си с Коглайн. В началото си помисли, че съпротивата му да предприеме каквото и да е действие се дължи просто на нерешителност, макар че това никак не бе в неговия стил. Но скоро разбра, че причината е съвсем друга. Докато разговаряха, както в стари времена, между тях се бе установила дистанция, каквато не бе имало никога преди, дори и във времето, когато той бе недоверчив или сърдит на стареца. Отношенията между двамата се бяха променили. Уокър не беше вече ученикът, а Коглайн учителят. Преображението на Уокър му бе предоставило много повече знание и сила, отколкото притежаваше Коглайн. Уокър не беше вече Мрачния чичо, който се криеше в Сенни дол. Дните, когато избягваше Расите и се отричаше от своето рождено право, бяха отминали завинаги. Уокър Бо бе получил посвещение, бе се преобразил в Друид и сега бе едничкият най-могъщ индивид на света. Каквото направеше, би могло да засегне живота на всички останали. И Уокър много добре знаеше това. А то означаваше, че сам трябва да взема своите решения, защото никой, дори и Коглайн, не можеше да поеме върху себе си такава ужасна отговорност.