Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
Паркирахме колата и излязохме, дъждецът вече се беше превърнал в суграшица. Последвах Марино, минахме покрай кофа за смет, после покрай една площадка, водеща към товарен пристан, в момента зает от няколко котки, в чиито нехайни движения личеше предпазливостта на дивото. Главният вход представляваше единична остъклена врата и щом влязохме в помещението, което трябваше да е фоайе, изведнъж се намерихме зад решетките. Вътре нямаше столове, въздухът беше студен и душен. Вдясно имаше малко прозорче, зад което седеше яка жена с униформа на затворнически надзирател и не бързаше да ни окаже съдействие.
— С какво мога да ви помогна?
Марино й показа значката си и лаконично й обясни, че имаме уговорена среща с директора Франк Донахю. Каза ни да почакаме. Прозорчето отново се затвори.
— Това е Хелън Швабката — обясни ми Марино. — Толкова много пъти съм идвал тук, а тя все се държи така, сякаш не ме познава. Но пък и аз просто не съм нейният тип. След минутка ще я поопознаеш.
Зад вратите, снабдени с железни решетки, се виждаше мрачен коридор, покрит с белезникави плочки, и малки канцеларии, приличащи на клетки. В дъното се виждаха първите килии с врати, боядисани в задължителното зелено и покрити с петна от ръжда. Бяха празни.
— Кога ще бъдат преместени и другите затворници? — попитах аз.
— До края на седмицата.
— Кои са останали?
— Някои истински джентълмени от Върджиния, осъдените на смърт, които са в изолация. Всички са заключени здраво и приковани с вериги към леглата си в сектор С, който е в тази посока. — Посочи на запад. — Няма да минем оттам, тъй че не се изнервяй. Няма да те изложа на такова нещо. Някои от тези гадове не са виждали жена от години… а Хелън Швабката не я смятат за такава.
Едър и як млад мъж със синя униформа се появи в дъното на коридора и тръгна към нас. Взираше се в лицата ни през решетките, изглеждаше привлекателен, но суров, имаше силно издадена долна челюст и студени сиви очи. Тъмнорижите мустаци прикриваха горната му устна, за която подозирах, че има жестока извивка.
Марино ни представи и додаде:
— Дошли сме да се срещнем с шефа.
— Ъхъ, аз се казвам Робъртс и съм дошъл, за да ви разведа. — Ключовете издрънчаха, когато отвори тежката врата. — Днес Донахю е болен. — Вратата се затвори зад нас с трясък, който отекна между стените. — Опасявам се, че първо ще трябва да ви претърсим. Бихте ли отишли ей там, госпожо.
Той започна да проверява Марино с един скенер и в този момент друга врата, снабдена е желязна решетка, се отвори, за да се появи Хелън. Тя беше сурова жена с фигура, наподобяваща баптистка църква, и само лъскавият й кожен колан подсказваше, че има талия. Късо подстриганата й коса бе сресана по мъжки и лъскавочерна, очите й гледаха напрегнато. Върху внушителния й бюст имаше картонче с надпис: „Граймс“.
— Чантата ви — нареди тя.
Подадох й лекарската си чанта. Порови в нея, а после грубо ме заобръща насам-натам, като ме потупваше и побутваше със скенера и с ръце. Като цяло претърсването вероятно не трая повече от двайсет секунди, но тя успя да огледа всеки сантиметър от плътта ми, притискайки ме към твърдата си бронирана гръд като някакъв тлъст паяк, докато дебелите й пръсти сръчно работеха. Чувах шумното й сумтене. После рязко кимна в знак на одобрение и се върна в своето леговище.
Ние с Марино минахме покрай безброй решетки, през поредица от врати, които Робъртс отключваше и заключваше след нас, в ледения въздух враждебно отекваше приглушеното дрънчене на студения метал. Той не ни попита за нищо, в държането му нямаше и зачатъци на приветливост. Беше прекалено зает със своята роля, която този следобед беше на гид или на куче — пазач.
Завихме надясно и влязохме в първия затворнически блок — огромно проветриво пространство със счупени прозорци и четири редици килии, една над друга, достигащи до двойния таван, увенчан със спирали от бодлива тел. В средата на застлания с кафяви плочи под бяха нахвърляни десетки тесни дюшеци с найлонови калъфи, а наоколо бяха пръснати метли; парцали и разнебитени дървени столове. Спортни обувки, сини джинси и най-разнообразни лични вещи се търкаляха по первазите на прозорците, а в килиите бяха изоставени телевизори, книги, вещеви торби. Изглежда, на затворниците не е било позволено да вземат всичко със себе си, което навярно обясняваше наличието на неприлични думи, надраскани по стените с цветни спрейове.