Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
— На тези места по китките му няма следи от убожданията на иглите — казах аз. — Нали видя какво имаше по него, когато го докараха? Не забелязах нищо, което да оправдава наличието на следи от лейкопласт тук.
— Така е.
— Хайде да направим снимки, а после ще взема проби от това лепливо вещество и ще го занеса в лабораторията, за да видим какво ще открият.
— Тялото е било намерено до една кофа за смет. За лабораторията това ще е истински кошмар.
— Зависи дали китките му са докосвали паважа.
С един скалпел внимателно започнах да изстъргвам лепливото вещество.
— Предполагам, че не са излъскали паважа наоколо.
— Не, разбира се. Но ако ги помолим учтиво, все още бихме могли да получим малко от сметта. Няма да ни навреди да опитаме.
Продължих да оглеждам китките и долната част на ръцете на Еди Хийт, търсейки наранявания или ожулвания, които съм могла да пропусна. Но не открих нищо.
— С глезените му май всичко е наред — обади се Сюзън от другия край на масата. — Не виждам нищо лепливо, нито пък места, където косъмчетата да са изскубнати. Няма наранявания. Изглежда, че глезените му не са били облепени с лейкопласт, а само китките.
Можах да си спомня няколко случая, при които не бяха останали следи по кожата, след като жертвата е била здраво вързана. Явно лейкопластът е бил в директен контакт с кожата на Еди. Било му е неудобно, сигурно е мърдал и се е дърпал и циркулацията на кръвта е била затруднена в тази област. Но той не беше се съпротивлявал, не беше се гърчил, не беше се борил да се освободи и да избяга.
Сетих се за кървавите капки на ръкава на якето му и за саждите и замърсяването по яката. Отново проверих устата му, погледнах езика, разгърнах документите от болницата. Ако устата му е била запушена, нямаше никакви следи от това, никакви наранявания или синини, нито остатъци от лейкопласт. Представих си го как седи, облегнат на кофата за смет, гол в лютия студ, дрехите му са сложени до него — не са подредени, но не са и смачкани, просто нехайно са оставени там, както ми бе казано. Опитах се да си представя чувствата му, но сякаш не бе имало нито гняв, нито паника, нито страх.
— Първо го е застрелял, нали? — попита ме Сюзън, изглеждаше нащрек, като непознат човек, когото срещаме на отдалечена и тъмна улица. — Който и да е направил това, първо го е застрелял и после му е залепил китките с лейкопласт.
— Това си мисля и аз.
— Но е толкова странно — рече тя. — Не е необходимо да обездвижваш някого, след като си го застрелял.
— Не знаем какво си е фантазирал убиецът.
Главоболието ми, дължащо се на синузита, отново се появи и аз се предадох като обсаден град. Очите ми сълзяха, черепът ми щеше да се пръсне.
Сюзън издърпа дебелия шнур и включи хирургическия трион в контакта. Сложи нови остриета на скалпелите и провери ножовете на хирургическата масичка. Изчезна в рентгеновата лаборатория и се върна със снимките на Еди, които подреди в кутийките. Трескаво се суетеше наоколо и най-накрая се блъсна в хирургическата масичка — нещо, което никога преди не беше се случвало. Двата буркана с формалин се пръснаха на пода.
Изтичах при нея точно когато отскочи назад и размахвайки длан пред лицето си, за да се предпази от парите, едва не падна сред стъклените отломки, които се разлетяха на всички страни.
— Лицето ти засегнато ли е? — Сграбчих я за ръката и я повлякох към гардеробната.
— Мисля, че не е. О, боже! Краката ми са мокри, и ръката също.
— Сигурна ли си, че очите и устата ти не са засегнати? — Помогнах й да свали престилката си.
— Сигурна съм.
Пъхнах я да стои дълго под силната струя вода, докато аз си сложих маската, предпазни очила и дебели ръкавици. Попих опасния химикал със специални формалинови тампони, с които бяхме снабдени за подобни опасни инциденти. Сметох стъклата и всичко натъпках в двойни пластмасови торбички. После измих с маркуч пода, изкъпах се и смених престилката си. Сюзън най-накрая се измъкна изпод душа — уплашена, със силно порозовяла кожа.
— Съжалявам, доктор Скарпета — каза тя.
— Притеснявам се само за теб. Добре ли си?
— Чувствам се отпаднала и малко замаяна. Все още усещам миризмата на формалиновите пари.
— Аз ще довърша работата тук — рекох. — Защо не се прибереш у дома?
— Може би първо ще си почина малко. Май е по-добре да се кача на горния етаж.
Халатът ми беше сложен на един стол, бръкнах в джоба и извадих ключовете си.
— Ето, вземи — казах й и ги подадох. — Можеш да легнеш на дивана в кабинета ми. Веднага ми се обади, ако не ти мине замайването или ако се почувстваш по-зле.
Тя се появи отново след около един час, бе облякла зимното си палто и го беше закопчала до брадичката.