Възходът на Атон

— И така, нямаш свой бог? — примига Забуления. После извади малко красиво ковчеже от смокиново дърво, обшито с медни ленти, със златни и сребърни инкрустации в ъглите, постави го внимателно на масата и отвори капака. — Маху, ето ги боговете — извади малко статуи на всички големи божества на Египет, но… без глави: Озирис, Изида, Анубис, унищожителя Сет, войнолюбеца Монту. — Нищо повече от джунджурии! — претегли в ръката си две от статуйките. — Гипс и камък. Знаеш ли, че онези ми се присмиват? — само за миг лицето му се промени. Сега не бе приятно с щръкналата напред уста и полузатворените, пламнали очи. — Говоря за бръснатите тикви. За онези малоумници жреците, които са казали на баща ми да ме отдели от останалите. Ето защо съм тук, Маху — хвърли той статуйките в ковчежето.

Изкушавах се да го попитам за това, което бях видял днес сутринта на горската поляна, но предпочетох да замълча. Изведнъж настроението му се промени:

— Хайде, изяж всичко пред себе си.

Пристъпих към изпълнение на заръката му, докато той пълнеше чашата ми. Тази странна личност с внезапно менящи се настроения започваше да ме плаши. От време на време разговаряше с мен открито и едва ли не като равен с равен, но после млъкваше рязко и се обръщаше встрани, сякаш до него седеше някой, когото не виждах. Хранеше се бързо, но внимателно и прилично, обърсвайки устни с пръсти, които почистваше веднага със салфетка. Питаше много и задаваше въпросите си бързо. Влизал ли съм в Дома на войната? Какво чувствам и какво правя, когато лягам с момиче? Кои от момичетата са ми приятели? Ходил ли съм някога на гости у леля ми? Той изпадаше в много лошо състояние на духа при всяко споменаване на жреците. А аз се борех с дрямката и с неопределеното усещане за потиснатост. Когато свършихме да се храним, Забуления се облегна на стената.