Възходът на Атон
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възходът на Атон». Краткое содержание книги:
— Няма ли да е по-добре, ако седнеш?
Наредените гърнета и дълбоки чинии бяха пълни с малки късчета току-що опечено месо от патица, сосове, растителни подправки и тънки резени хляб. В чашите бе сипано вино, а не пиво. Когато го вкусих, се разкашлях и се дръпнах назад. Забуления се разсмя учтиво.
— Най-доброто — рече тихо той — от богатата земя на Ханаан. Там земята била черна и толкова плодородна, че давала по две реколти в годината. Хайде, яж! — веднага посочи към съвсем наскоро приготвената тръстикова кошница пред себе си. Не се страхувах, но бях внимателен. Сам ми сервира от храната, избърсвайки леко пръстите си със салфетка. — Вече си очистен, както следва — наведе се той през масата и успях да видя за първи път съвсем отблизо чертите на лицето му. На главата му бе сложено украшението в сини и златисти ивици; от меката част на едното му ухо висеше сребриста перла, а окаченият на врата му медальон с изображения на цветя стигаше до гърдите му. На лявата му ръка проблясваше пръстен със символа на Слънчевия диск. — Много си плах — измърмори той с присвити очи, сякаш имаше късогледство, — но все пак не толкова, че да не дебнеш и слухтиш.
— Не съм дебнал никого — преглътнах бързо залъка си.
— Тогава какво правеше там?
— Бях само любопитен.
— Знаеш ли кой съм?
— Забуления.
— И защо съм забулен?
— Защото според тях си грозен.
— Мислиш ли, че съм грозен?
— Не, господине.
— Добре, а знаеш ли наистина кой съм?
Поклатих глава отрицателно.
— Казвам се Аменофис. Втори син съм на Великолепния и на обичната му съпруга царица Тийи, Господарката на двореца.
Направих опит да скрия обзелото ме притеснение, като вдигнах чашата си с вино и отпих.
— Никога ли не си чувал за мен? Родил съм се точно такъв — продължи той със спокоен и равномерен глас — и съм бил оставен в Царските ясли, но много далеч от Кап. Мислиш ли, че съм прекалено необикновен? Нямам си истинско име. Чисто и просто съм Забуления… Или оня, който се спотайва в тъмното — рязко прекъсна обзелия го нещо като унес и попита: — А ти кой си?
— Маху, син на Сеострис. Павиана от Юга. Наричат ме още Грозника.
Бях заговорил по-високо, отколкото исках. Чух шум иззад завесата: стрелците с лък от Куш стояха въоръжени по местата си в готовност. Но Забуления вдигна дългите си пръсти с обърната напред длан — знак за спокойствие. Загледа се в мен с мрачно лице и сериозно изражение в немигащите си очи, а после се разсмя с дълбоки гърлени звуци, след което отметна назад глава и избухна в силен смях, пляскайки с длани.
— Маху Грозника и Песоглавеца от Юга! — той взе къс патешко месо, натопи го обилно в растителен сос, наведе се през масата и го сложи внимателно в устата ми. — Маху, Павиане от Юга, харесваш ми. Знам, че си питомец на Кап. Разкажи ми повече за себе си.
Трябваше да изпълня заръчаното. Разбъбрих се като птиче, кацнало на клон — за леля Изития, за баща ми и за последвалите години в Кап, както и за Хоремхеб, Рамзес и всички останали. Забуления бе обърнал леко главата си встрани, сякаш чуваше трудно. Спря да се храни, докато слушаше внимателно, а от време на време ме прекъсваше внезапно с някой въпрос. Когато млъкнах, се облегна назад на възглавниците с опряна глава на стената, поклащайки леко чашата с вино в дланите си.
— Мразя пивото — погледна ме изпод тежките си клепачи. — Знаеш ли на колко години съм?
— Почти на моите.
— И по-точно?
— Около четиринайсет.
— Маху, бил ли си с жена?
— Да — признах.
Той отново се приведе напред, но този път на лицето му бе изписано по-скоро раздразнение.
— Но не и през миналата нощ, нали? — прозвуча доста сприхаво гласът му. — Е, преди малко мина през пречистване… — той се загледа внимателно в ленената завеса, сякаш търсеше потвърждение от някого зад нея. След това се отпусна и се разсмя с висок глас. — А аз не мога да бъда с жена — вгледа се той надолу към масата. — Казват, че просто не мога — и направи движение към слабините си. — Проклятие на боговете. Маху, кой е любимият ти бог? — почувствах изкушение да спомена Атон, Слънчевия диск. — Кажи ми, кой е? — вдигна глава с любопитство в погледа.
— Нямам бог — като че сами излязоха думите от устата ми, след като помислих, че най-добре за мен ще бъде, ако кажа истината.
— Нито един от многото? — пресегна се той и ме погали по бузата. — Сигурен ли си, Маху? Нито Сет или Монту? Изида или Птах? А защо нямаш бог? Ако повториш думите си в Дома за обучение…
— Ще ям бой — отговорих му направо, тъй като виното се бе качило вече в главата ми: лицето ми бе пламнало, а езикът ми бе станал по-дебел и по-тежък.