Ангелът на смъртта

Катедралата беше пуста. Обикновено тук бе пълно с писари, правници, продавачи на пергамент и прислужници. Хората идваха, за да говорят за съдебни дела и цените на реколтата; жените си бъбреха по съседски дори по време на литургия, понякога млъкваха само, докато се причестяваха. „Сейнт Пол“ беше удобно място за среща, където врагове можеха да разговарят на неутрална територия; тук се решаваха спорове за земи; младежите, решили да се задомят, срещаха избраниците си и техните семейства.

Корбет подскочи, когато голямата камбана на катедралата внезапно заби — известяваше вечерния час, когато портите щяха да бъдат заключени и вързани с вериги, за да не могат да влязат ревящите банди от млади престъпници, които тормозеха нощем жителите на Лондон. Беше ужасно студено. Корбет мина покрай малките, мрачни отвори, откъдето свещениците отслужваха литургии за онези, които плащаха, за да избегнат Божието правосъдие за сторените грехове. Изкачи се към балкона на хора; от двете му страни дървените ложи бяха празни и каменните водоливници го гледаха с безмълвен ужас. Стенните факли все още тихо пращяха, хвърляйки плътни сенки и каменните фигури сякаш оживяваха. Корбет отиде до олтара. И тук факлите на стената хвърляха слаба светлина. Централният олтар беше почистен. Свещената утвар сега бе покрита с плътен тъмен плат, макар че дъхът на тамян от сутрешната литургия още висеше във въздуха и напомняше на души, които отказват да напуснат земните селения.

Централният олтар с украсената си предна част, сега беше обвит в пълна тъмнина, като изключим самотните примигващи светлинки, които блестяха като фар в бурна нощ. Корбет си спомни думите, издълбани в дървената преграда, покрай която току-що беше минал. „Hie locus terribilis. Dominus Dei et porta coeli.“ Тук се влиза със страх Божи, това е Божи дом и порта към небето. Корбет потръпна. А може би и вратата към ада. Тук се съхраняваше плътта Христова, приела вида на хляб и вино, рееше се сонм славещи Го ангели, цялата мощ на небесното войнство. Но беше ли наистина така? Трудно му беше да повярва. Действително ли съществуваше онова, за което говореха свещениците? Беше ли истина? Или някои философи бяха прави като твърдяха, че човек живее в свят на привидности? Дали и самият Корбет не обитаваше свят на сенки, без да осъзнава истинската реалност отвъд тях? Или, както бе казал свети Августин, не беше ди човекът просто дете, играещо си на скалист бряг, без да обръща внимание на шепота на огромния океан пред него? И все пак съществуваше реалност, дори тя да бе реалност на злото. За Корбет беше трудно да повярва, че тази катедрала, издигната върху останките от древен римски храм, наистина е свещено място. Все пак, тук беше убит свещеник, настигнат от смъртта в мига, когато се канеше да приеме Христовата плът. Божието възмездие ли се бе стоварило върху него? А какво ли по-ужасно наказание очакваше онези, които бяха замислили тъй ужасяващо престъпление?