Неприятностите са моя бизнес
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Неприятностите са моя бизнес». Краткое содержание книги:
Натиснах вратата. Не поддаде. Подпрях я още по-здраво. Пак не поддаде. Продължавайки да я подпирам, изблъсках леглото с крак и отслабих бавно натиска.
Някаква тежест напираше срещу мен. Нищо не се случи, докато не направих стъпка назад. После той изведнъж се показа — с рамото напред, някак си превит. Пак подпрях вратата и го задържах за миг, загледан в него.
Беше все така едър и рус, в онзи спортен костюм, с шалчето под разтворената яка на ризата. Но лицето му вече не беше зачервено.
Отстъпих пак и той се свлече иззад вратата, преобърна се леко като плувец в прибоя и тупна на пода почти по гръб, с лице към мен. Светлината от лампата до леглото падаше върху главата му. На гърдите върху сакото му, някъде около сърцето, тъмнееше влажно петно с опърлени краища. И така, той все пак нямаше да наследи тези пет милиона. Никой нямаше да получи нищо. Марти Естел нямаше да си върне петдесетте хилядарки. Защото младият господин Джийтър беше мъртъв.
Погледнах в дрешника. Вратата му сега беше широко отворена. По закачалките висяха дрехи — женски дрехи, хубави тоалети. Бил е принуден — сигурно с вдигнати ръце, с опрян до гърдите му пистолет — да се свре между дрехите заднишком. После са го застреляли и онзи, който е сторил това, не е бил достатъчно бърз или достатъчно силен да затвори вратата. Или е бил изплашен и просто е придърпал леглото и го е оставил така.
На пода в дрешника имаше нещо лъскаво. Вдигнах го. Малък автоматичен пистолет, калибър 25, за дамска чанта, с красиво гравирана ръкохватка, с инкрустации от сребро и слонова кост. Сложих пистолета в джоба си. Не зная защо го направих.
Не докоснах младия Джийтър. Беше вкочанен като Джон Арбогаст, ако не и повече. Оставих дрешника отворен и се ослушах, прекосих бързо спалнята, влязох във всекидневната и затворих вратата на спалнята, като същевременно забърсах дръжката.
В ключалката на външната врата проскърца ключ. Хокинс пак се връщаше — да види какво ме е задържало. Отваряше със своя ключ. Наливах си уиски, когато влезе.
Той спря разкрачен насред стаята и ме измери със студен поглед.
— Видях, че Естел и човекът му си тръгнаха. Теб не те видях. Та затова се качих. Трябва…
— Трябва да пазиш клиентите.
— Да. Трябва да пазя клиентите. Не може да останеш тук, приятелче, щом стопанката я няма.
— Но Марти Естел и горилата му могат.
Той пристъпи по-близо. Погледът му беше зъл. Сигурно винаги е бил такъв, но едва сега го забелязах.
— Няма да го правиш на въпрос, нали? — попита.
— Не. Всеки да си гледа работата. Пийни едно.
— Това не е твое уиски.
— Госпожица Хънтрес ми подари една бутилка. Дружки сме си. И с Марти Естел сме си дружки. Всички сме дружки. Не искаш ли и с теб да се сдружим?
— Не се опитваш да ме пързаляш, нали?
— Пийни и забрави.
Намерих чаша и му налях. Той я взе.
— Отиде ми работата, ако ме подушат.
— Ами!…
Отпиваше бавно, като му се наслаждаваше.
— Хубаво уиски.
— Не го опитваш за първи път, нали?
Взе пак да се наежва, сетне се отпусна.
— Ти май си падаш майтапчия.
Довърши питието, остави чашата, попи устните си с измачкана носна кърпа и въздъхна.
— Добре — рече. — Но сега трябва да си вървим.
— Готови сме. Тя май няма да се върне скоро. Видя ли ги да излизат?
— Тя и приятелят й. Да, доста отдавна.
Кимнах. Тръгнахме към вратата и Хокинс ми направи път. Съпроводи ме до долу и извън хотела. Но не видя какво имаше в спалнята на госпожица Хънтрес. Питах се дали пак ще се върне горе. Ако се върнеше, бутилката уиски вероятно щеше да го задържи.
Качих се в колата и потеглих към къщи, за да се обадя на Ана Холси. Ние с нея вече нямаше какво да разследваме — случаят ни беше приключил.
7
Този път паркирах плътно до бордюра. Вече не ми беше весело. Качих се с асансьора, отключих и светнах лампата.
Восъчния нос седеше в най-хубавото ми кресло, стиснал между пръстите саморъчно свита незапалена цигара, прибрал кльощавите си колене едно до друго, а дългият револвер „Удсман“ лежеше удобно върху бедрото му. Усмихваше се. Виждал съм и по-хубави усмивки.
— Здравей, приятел — рече провлечено. — Още не си оправил тая врата. Да беше я затворил, а? — От гласа му, въпреки провлачеността, лъхаше на смърт. Затворих вратата и останах там, загледан в него.
— Значи ти уби приятеля ми — рече той.
Стана бавно, също така бавно прекоси стаята и опря револвера в гърлото ми. Тънките устни, въпреки усмивката, бяха безизразни като восъчния му нос. Бръкна леко в сакото ми и измъкна лугера. Защо ли да не го оставям у дома отсега нататък? Май в града не остана човек, който да не ми го е измъквал.