Неприятностите са моя бизнес
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Неприятностите са моя бизнес». Краткое содержание книги:
Бързо дойде при мен, този път ме дари с широка сърдечна усмивка и ме хвана под ръка.
— Тъкмо човекът, когото се надявах да видя — изкудкудяка той. — Хайде да идем горе за малко.
— Какво става?
— Какво ли? — Усмивката му се разшири колкото вратата на гараж. — Нищо няма. Оттук.
Напъха ме в асансьора, рече „Осмият!“ с мазен и жизнерадостен глас, понесохме се нагоре, излязохме и тръгнахме по коридора. Хокинс имаше здрава ръка и знаеше как да стиска. Беше ме заинтригувал вече, затова му се размина. Той натисна звънеца до вратата на госпожица Хънтрес, отвътре запяха камбаните на „Биг Бен“, вратата се отвори и пред мен застана мъж с безизразна физиономия, бомбе и смокинг. Дясната му ръка беше в джоба на смокинга, изпод бомбето стърчаха проскубани вежди, а под тях надничаха очи, изразителни колкото да изрече едно:
— Да?
— Водя компания за шефа — многословно рече Хокинс. — Каква компания?
— Нека и аз да кажа нещо — обадих се аз. — Компания с ограничена отговорност. Дай ми ябълката.
— К’во? — Веждите му зашаваха насам-натам, брадичката му щръкна напред. — Не се поднасяме, надявам се.
— Хайде, хайде, господа… — започна Хокинс. Чу се глас зад мъжа с бомбето:
— Какво има, Шиши?
— Въртят го на шиш — обадих се аз.
— Слушай, глупако…
— Хайде, хайде, господа…
— Няма нищо — подхвърли през рамо дебелакът, сякаш замяташе ласо. — Хотелският детектив е качил тук един, който разправя, че е от някаква компания.
Влязохме. Първо аз, после Хокинс, а Шиши се лепна чевръсто зад нас. Нахълтахме вътре толкова плътно един до друг, че трябва да сме изглеждали като трипластов сандвич.
Госпожица Хънтрес не беше в стаята. Газовата камина не гореше. Във въздуха все още витаеше мирис на сандалово дърво, примесен с цигарен дим.
До канапето стоеше мъж, с ръце в джобовете на синьо палто от камилска вълна, чиято яка беше вдигната до черната му шапка. Върху палтото небрежно бе преметнат шал. Стоеше неподвижен, а от цигарата в устата му се виеше дим. Беше висок, чернокос, изискан, опасен. Стоеше и мълчеше. Хокинс се примъкна до него.
— Това е човекът, за когото ви разправях, господин Естел — задърдори Хокинс. — Дойде по-рано днес и каза, че вие го пращате. Метна ме, така да се каже.
— Дай му една десетачка, Шиши.
Бомбето измъкна отнякъде лявата си ръка и в нея имаше банкнота. Подаде я на Хокинс, който я взе и се изчерви.
— Не е необходимо, господин Естел. Все пак много благодаря.
— Да те няма!
— Какво? — Хокинс изглеждаше потресен.
— Чу го — рече Шиши опърничаво. — Да не искаш да излезеш със задника напред?
Хокинс се изпъна.
— Трябва да пазя клиентите. Знаете как е, господа. Човек с моята работа…
— Изчезвай! — процеди Естел.
Хокинс се обърна и излезе бързо и безшумно. Вратата щракна леко след него. Шиши погледна натам, сетне мина зад мен.
— Виж дали има оръжие, Шиши.
Бомбето провери дали съм въоръжен. Все лугера и се отдръпна. Естел погледна нехайно пистолета, сетне и мен. В очите му се четеше равнодушна неприязън.
— Казваш се Филип Марлоу, а? Частен детектив.
— И какво от това? — рекох.
— На някой ще му отъркат лицето в нечий под — хладно изрече Шиши.
— А, я запази тия глупости за котелното — рекох. — Писна ми от нахакани типове тая вечер. Казах „какво от това“ и толкоз.
Марти Естел като че ли се поразвесели.
— По дяволите, не се горещи. Трябва да се грижиш за приятелите си все пак. Ясно ти е кой съм. Е, добре, разбрах за какво си говорил с госпожица Хънтрес. А и зная нещо за теб, което ти не знаеш, че зная.
— Хубаво — рекох. — Тоя дебел мърльо Хокинс ми прибра една десетачка, за да ме пусне тук днес следобед, хем знаеше прекрасно кой съм, а току-що прибра десетачка и от твоя Шиши, задето ме прекара. Върни ми пистолета и кажи влиза ли ти в работата моята работа.
— И още как. Първо, Хариет я няма. Чакаме я, защото се случи нещо. Но не мога да се бавя повече. Чака ме работа в клуба. Та за какво си дошъл тоя път?
— Търся момчето на Джийтър. Тая вечер стреляха по колата му. Отсега нататък ще трябва някой да го пази.
— Мислиш, че играя такива игри ли? — попита студено Естел.
Отидох до някакъв шкаф, отворих го и намерих бутилка уиски. Отвъртях капачката, взех чаша от масичката и си налях малко. Опитах го. Добро беше.
— Попитах те нещо — рече строго Естел.
— Чух. Обмислям отговора си. А той е: не бих помислил такова нещо… не. Но станалото е факт. Бях там. Бях в колата… вместо младия Джийтър. Баща му ме беше извикал да поговорим за някои неща.