Кръвни братя
- Автор: Робертс Нора
- Серия: Sign of Seven Trilogy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954–26–0732–8
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Мистика
Электронная книга - «Кръвни братя». Краткое содержание книги:
Тази легенда привлича в Хокинс Холоу журналистката и писателка Куин Блек, която се надява да посвети новата си книга на зловещите събития. Едва февруари е, но Кейлеб Хокинс, потомък на основателите на града, вече е усетил надигащото се зло. Въпреки че не може да забрави началото на преживяния ужас в горите преди двадесет и една години, той съзнава, че досега знаменията за надигащото се зло никога не са били толкова ясни. Кал ще се нуждае от помощта на своите най-добри приятели — Фокс и Гейдж, — а поради необяснима причина, и от помощта на Куин. Тя също вижда злото, което повечето местни хора не могат да видят, и се чувства свързана с града… и с Кал. Когато зимата отмине и настъпи пролет, Кал и Куин ще се освободят от задръжките си и ще се предадат на неустоимото желание. Ще положат крайъгълния камък на група мъже и жени, свързани от съдбата, страстта и борбата срещу онова, което се задава от мрака…
За да не мисли за дяволското изкушение, реши да поразмишлява за онова, което се надяваше да постигне при тази първа среща лице в лице с една от ключовите фигури в странното малко градче Хокинс Холоу.
Не, не бе честно да го нарича „странно“. Обективността на първо място. Въпреки че проучванията й досега я бяха накарали да му постави този етикет, не биваше да си съставя мнение, преди да го разгледа, да поговори с хората и да нахвърля записки, да се порови в местната библиотека. И може би най-важното — да види Свещения камък с очите си.
Обичаше да наднича във всички скрити и забравени кътчета в малките градове, под дъските на пода, в търсене на тайни и изненади. Да надава ухо за местни клюки и легенди.
Беше си създала скромно име с поредица статии, посветени на затънтени самобитни градчета, за малкото списание „Аномалии“. И понеже професионалният й апетит бе силен колкото физическия, бе предприела рискования скок да напише книга на същата тема, но посветена изцяло на едно градче в Мейн, в което се говореше, че витаят духовете на две сестри близначки, убити в младежко общежитие през 1843-а.
Критиците нарекоха резултата „интригуващо и забавно четиво“, освен онези, които го обявиха за „твърде абсурдно и неправдоподобно“.
Тя продължи с книга за малък град в Луизиана, където наследница на вуду жрица заемаше поста кмет и същевременно практикуваше лечение чрез вяра. И както бе открила Куин, кметицата вещица развиваше процъфтяващ бизнес с проститутки.
Но Хокинс Холоу — чувстваше го — щеше да бъде нещо по-голямо, по-добро, по-сочно.
Нямаше търпение да впие зъби в него.
Заведенията за бързо хранене, офисите и малките къщички оредяха и отстъпиха място на по-големи тревни площи, по-големи къщи и ливади, спящи под навъсеното небе.
Шосето се виеше, спускаше и издигаше, а после отново продължаваше направо. Видя мемориала на загиналите в битката при Антийтъм, още нещо, което възнамеряваше да проучи лично. Бе получила откъслечни сведения за инциденти в Хокинс Холоу и околностите през Гражданската война.
Искаше да узнае повече.
Когато GPS-ът и напътствията на Кейлъб й разкриха, че трябва да завие, пое по друго шосе покрай горичка оголени дървета, няколко къщи и фермите, които винаги я караха да се усмихва, със своите плевни, хамбари и заграждения за добитък.
Следващия път трябваше да избере за проучване някое градче в Средния запад. Ферма с призраци или страшната душа на някоя злочеста доячка.
Почти забрави за напътствията и едва не подмина табелата за Хокинс Холоу (осн. 1648 г.). Що се отнасяше до бургера, сърцето й копнееше да се отправи към центъра, вместо към дома на Кейлъб Хокинс. Но мразеше да закъснява, а ако се впуснеше да разглежда улици, скрити кътчета и облика на града, определено щеше да закъснее за първата си среща.
— Скоро ще го направя — обеща си тя и сви по пътя, за който знаеше, че криволичи покрай гората, в чието сърце се намираше Свещения камък.
При тази мисъл през нея премина странна тръпка. Необичайно бе да осъзнае, че е тръпка на страх, а не на вълнение, което винаги я обземаше в началото на нов проект.
Докато следваше извивките на пътя, с известно безпокойство погледна към тъмните оголени стволове. И рязко удари спирачките, когато отново се съсредоточи върху пътя и видя нещо да се втурва пред нея.
Приличаше на дете. „Господи!“ После сякаш бе куче и накрая… нищо. Нямаше нищо нито на пътя, нито в нивата отвъд него. Нищо, освен нея и неудържимо препускащото й сърце в малката червена кола.
„Зрителна измама“, каза си тя, не вярвайки на очите си.
Отново запали колата, спряла след рязкото натискане на спирачките, и отби встрани от пътя, на тясната прашна ивица, която служеше за банкет. Извади бележника си, отбеляза часа и описа точно видяното.
„Малко момче, около десетгодишно. Дълга черна коса, червени очи. Гледаше право в мен. Може би примигнах, може би затворих очи за секунда. Когато ги отворих, видях голямо черно куче вместо момчето. После — нищо. Беше изчезнало.“
Покрай нея минаваха коли, а Куин седеше и чакаше треперенето да отмине.
„Смела писателка“, помисли си тя, готова да се върне с прекрасната си червена кола до най-близкия „Макдоналдс“ за пълно с мазнини лекарство против обтегнати нерви.
Можеше да го направи. Нямаше опасност да я обвинят в престъпление и да попадне в затвора. Но тогава щеше да се прости с новата книга и самоуважението си.